Стивън Ериксън - Сакатият бог

Сержантът се приближи, с ефрейтора зад него.

— Морска пехота, стани. Аз съм сержант Гонтай 1 1 Gaunt Eye — Мрачно око. — Б.пр. , а това е ефрейтор Риб. Десето вече не съществува. Вече сте в Осемнайсето.

— Какво? — попита Дроуфърст и се намръщи. — Отделение от четирима?

— Взимаме още двама от Седмо и други двама от Пето на Девета рота — отвърна ефрейторът.

Ръфъл изкуцука до Бадан Грук.

— Сержант, Синтър се върна.

Бадан въздъхна и се обърна.

— Чудесно. Тя ще се оправи с това.

Никой нямаше да трябва повече да гледа така към него и да очаква… — „да очаква какво? Гуглата знае. Сега просто събират парчета. Да закърпят дрипата.“ Върна се при останките от огъня и седна с гръб към другите.

„Видял съм достатъчно. Дори морските пехотинци не правят това за прехрана. Не можеш да умреш за прехрана. Тъй че кърпете нови отделения колкото щете. Но сериозно, колко точно морски пехотинци са останали? Петдесет? Шейсет? Не, по-добре да се просмучем в тези редовни, горчиви като стара кръв. Гуглата знае, гади ми се от тия лица тук, гади ми се, че не виждам липсващите, онези, които няма да видя никога повече. Шоули. Страп Пъл. Ским, Хънт, всички.“

Синтър говореше с Гонтай, но гласовете им бяха тихи и спокойни. След малко тя се приближи и клекна до него.

— Дойде ездач от Изгорените сълзи. Кисуеър още се съвзема. Кракът й е зле.

— Отведоха ли ги?

— Кой?

— Сержанта.

— Да, макар че не е толкова далече. Просто „ей там“, Бадан. Не сме достатъчно много, че да се пръснем.

Бадан взе някаква пръчка и разбърка пепелта на огъня.

— Какво ще направи тя, Синтър?

— Кисуеър ли?

— Адюнктата.

— Откъде да знам? Не съм говорила с нея. Никой не е говорил, доколкото мога да разбера. Поне изглежда, че Юмруците командват в момента.

Бадан пусна пръчката и потърка лицето си.

— Трябва да се върнем.

— Няма да стане — отвърна Синтър.

Той я погледна ядосано.

— Не можем просто да се вдигнем и да продължим.

— По-спокойно, Бадан. Измъкнахме повече войници, отколкото би трябвало да можем. Не сме толкова пострадали, колкото можеше да сме. Рутан Гъд, Бързия Бен, а после онова, което стана в авангарда. Тези неща ги спряха. Да не говорим как Фид ни накара да се окопаем — без ония траншеи тежките изобщо нямаше да могат да…

— Умрат?

— Да задържат. Достатъчно, та ледериите да натиснат. Достатъчно, за да можем останалите да се оттеглим.

— Да се „оттеглим“, да. Страхотно.

Тя се наведе към него и изсъска:

— Слушай. Ние не умряхме. Нито един от нас, които още сме тук…

— Едва ли може да е по-очевидно.

— Не схващаш нищо. Бяхме прегазени, Бадан, но успяхме да изпълзим дори и от това. Да, може да е било отчаяното дръпване на Богинята, може всички други да са излезли на пътя на мечовете, които идеха към нас. Може да е от това колко стъписани бяха вече — както чух, Лостара Юил била почти невидима сред облак от кръв, и не нейната. Трябва да ги е спряло това. Пауза. Колебание. Все едно, простата истина е, че когато започнахме да се оттегляме…

— Те ни оставиха да го направим.

— Работата е, че можеше да е много по-лошо, Бадан. Виж хундрилите. Шест хиляди влязоха, по-малко от хиляда се върнаха. Чух, че някои от оцелелите им са дошли в лагера. Включили са се в Подпалвачите на мостове на Мъртвия Хедж. Казват, че Боен водач Гал е прекършен. Тъй че виждаш ли какво става, когато командирът се прекърши? Останалите просто рухват.

— Може би е наш ред.

— Съмнявам се. Тя просто е ранена и Денъл не й действа. Трябва да намери свой начин да се изцели. Но ти все още не схващаш за какво ти говоря. Не се разкапвай, Бадан. Не се затваряй в себе си. Отделението ти загуби Скин, но никой друг.

— Неп Фъроу е болен.

— Той винаги е болен, Бадан. Най-малкото откакто стъпихме в Пустинните земи.

— Релико се буди с писъци.

— Не е само той. Двамата с Вастли стояха с тежките, нали? Така.

Бадан Грук огледа загасналия огън и въздъхна.

— Добре, Синтър. Какво искаш от мен? Как да оправя всичко това?

— Да оправиш това? Идиот такъв, не се и опитвай. Не е за нас. Гледаме си офицерите и чакаме те да поведат.

— Не съм виждал капитан Сорт.

— Защото я направиха Юмрук… ти къде си бил? Все едно. Чакаме Фид, това е истината. По същото време, когато ще е срещата, ни събира всички, последните морски пехотинци и тежки.

— Той все още е сержант.

— Бъркаш. Капитан е вече.

Бадан Грук неволно се усмихна.

— Но е превъзбуден.

— Цяла сутрин танцува, да.