Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Значи всички се събираме. — Извърна се и я погледна в очите. — И слушаме какво има да ни каже. А след това…

— След това… е, за след това ще му мислим след това.

Бадан примижа към нея. Страхът му се върна и го смрази. „Не е отговорът, който очаквах.“

— Синтър, да идем ли да доведем Кисуеър?

— А, не. Нека я оставим тая крава да се помъчи още малко.

— Щото сме дребни — каза Ръфъл.

— Е-е, ххво?

— Чу ме, Неп. Ония Късоопашати бяха прекалено високи. Замахът толкова ниско, който трябваше да правят, беше труден — бронята им на кръста не им дава. А нас видя ли ни? Бързо се научихме. Водехме война с пищялките им. Мушкахме нагоре в слабините им. Сечахме им сухожилията. Бодяхме им проклетите стъпала. Бяхме армия от кучешки бълхи, Неп.

— Аш не шъм кушешка вълха. Влъх шъм аш. Неп Влъха!

— Май си прав, Ръфъл — намеси се Релико. — Почнахме да се бием адски ниско, нали? Точно в краката им, близък бой, свършихме работа. — Абаносовото му лице се изкриви в нещо като усмивка.

— Точно както казах. — Ръфъл кимна и запали още една пръчка ръждивец, за да довърши закуската с другите пет. Ръцете й трепереха. Беше посечена в десния крак и грубо зашитата рана болеше. Както и всичко останало.

Синтър се смъкна до Хъни и каза тихо:

— Наложи се да отрежат ръката.

Лицето на Хъни се стегна.

— Дясната.

Другите се наведоха към тях да слушат. Синтър се намръщи.

— Да. Ефрейтор Рим ще е тромав известно време.

— И нас ли ще ни свият в друго отделение тогава, сержант? — попита Лукбек. — Или ние ще глътнем друго, както сме останали само с двама десантчици?

Синтър сви рамене.

— Още се обсъжда.

— Не ми харесва това, което стана с Десето, сержант — каза Хъни. — В един момент го има, в следващия го няма. Като дим. Не е редно така.

— Гонтай си е кучи син малко — рече Синтър. — Няма такт.

— И освен това позволи всичките му войници да загинат — изтъкна Лукбек.

— Спрете. Не можем да разсъждаваме така, не и този път. В тази битка се получи, че всеки е сам за себе си.

— Не и Фид — каза Хъни. — Или ефрейтор Тар. Или Коураб или Ърб, даже и Хелиан. Те сплотяваха, сержант. Точно затова сега сме живи.

Синтър извърна очи.

— Много се седи и приказва тука, мисля. Всички ще хванете краста и става гадно. — Стана. — Трябва да поговоря с Фид.

Сержант Ърб се приближи до Солтлик.

— Отделение, стани.

Мъжът го изгледа отдолу, изпръхтя и се надигна.

— Вземи си багажа.

— Слушам, сержант. Къде отиваме?

Ърб тръгна, без да му отвърне, и тежкият се затътри на две стъпки зад него. Не изгаряше от нетърпение за това. Знаеше лицата на повечето морски пехотинци в тази армия. За такива неща паметта му бе добра. Лица. Лесно. Хората, криещи се зад тях — не. Имена? Забрави. Сега, разбира се, не бяха останали много лица.

Лагерът на морската и тежката пехота беше в бъркотия. Неподредено, немарливо. Пръснати отделения, празни места на мястото на други. Палатки, провиснали от небрежно забиване на колчетата. Оръжейни колани, очукани шлемове и разхвърлена броня по земята сред кокали от родара и сварени ребра от мириди. Плитки дупки, вмирисани от повръщано — войниците се оплакваха от някаква стомашна гадина, но по-вероятно бе просто от нерви, ужасната последица от всяка битка. Киселината от оцеляването, която продължава да пари нагоре по гърлото.

И навсякъде около тях — утрото, проснало се в кроткото си безумство, безчувствено както винаги. Изсветляващо небе, кръжащи и бръмчащи насекоми, глухо мучене на животни, подкарани на заколение. Едно нещо липсваше обаче. Разговорите. Войниците седяха навели глави или поглеждаха от време на време, с помръкнали и отчуждени очи.

Всички под обсада. От зевовете около кръга, от купчините палатки, оставени сгънати и вързани с колчетата и въжетата. Мъртвите също нямаха какво да кажат, макар че всички все още седяха и ги чакаха.

Ърб спря при един такъв накъсан кръг седящи войници. Бяха поставили котле върху жарта и парата, която се вдигаше от него, беше тежка, опияняваща. Той ги огледа. Две жени, двама мъже.

— Двайсет и второ отделение?

По-възрастната жена кимна, без да вдига глава. Ърб помнеше, че я е виждал. Живо лице, помнеше. Остър език. Град Малаз може би, или Ю’Гатан. Островитянка със сигурност.

— Всички, стани.

На лицата, които се вдигнаха към него, имаше негодувание. Другата жена, млада, тъмнокожа и тъмнокоса, имаше изумително сини очи, които блеснаха от гняв.

— Страхотно, сержант — заговори тя с акцент, какъвто не бе чувал досега. — Току-що си попълни отделението. — Щом видя Солтлик, застанал зад Ърб, изражението й се промени. — Тежък. — Жената кимна почтително.