Стивън Ериксън - Сакатият бог

Другата изгледа навъсено приятелите си.

— Това, което виждате пред себе си, момчета и момичета, е Тринайсето. Това отделение, и на Хелиан, пиха гущерска кръв онзи ден. Тъй че всички стани, мамка му, и веднага! — Даде им пример. — Сержант Ърб, аз съм Класп. Дойдохте да ни приберете, добре. Все някой трябваше да ни прибере.

Другите се бяха вдигнали на крака, но по-младата жена продължаваше да се мръщи.

— Загубихме добър сержант…

— Който не слушаше, като казаха „залегни“ — сряза я Класп.

— Винаги си вреше носа навсякъде — каза единият мъж, картулиец с мазна брада.

— Любопитство — подхвърли другият, нисък плещест фалариец с дълга коса с цвета на опръскано с кръв злато. Върхът на носа му бе отсечен и бе хванал дебела коричка.

— Свършихте ли с елегията? — каза Ърб. — Добре. Това е Солтлик. Значи, лицата ги знам, тъй че ви познавам всичките. Сега да чуя имената.

— Бърнт Роуп, сержант — каза картулиецът. — Сапьор.

— Лап Туърл — представи се фалариецът. — Резач.

— Изцеряване?

— Не разчитайте на това. Не и на този терен.

— Сад — каза по-младата жена. — Отдельонен маг. Безполезна почти колкото Лап в момента.

— Пазите ли още арбалетите? — попита Ърб.

Никой не отвърна.

— Тогава първата задача: бегом до оръжейната. После се връщате тук и почиствате тази кочина. Двайсет и второ е разпуснато. Добре дошли в Тринайсето. Солтлик, придружи ги. Класп, ти вече си ефрейтор. Честито.

Когато всички тръгнаха, Ърб остана да стои сам и неподвижен и дълго, незабелязан от никого, се взираше в празното.

Някой я сръга в рамото и тя простена и се обърна настрана. Второ сръгване, по-силно този път.

— Разкарай се. Още е тъмно.

— Още е тъмно, сержант, защото сте си вързали очите.

— Тъй ли? Ами що не си ги вържете и ваш’те? Тогава всички щяхме да спим.

— Съмна се, сержант. Капитан Фидлър иска да…

— Той все иска. Щом станат офицери, само това правят. Някой да ми даде делва.

— Всичко свърши, сержант.

Тя се пресегна, опипа грубия парцал, покрил очите й, и дръпна единия край само колкото да отвори едното.

— Това не е възможно. Идете ми намерете.

— Ще идем — обеща Бретлес. — Веднага щом станете. Някой обикаля по отделенията и ни броят. Не ни харесва това. Изнервя ни.

— Що? — Окото й примига. — Имам си осем десантчици…

— Четирима, сержант.

— Петдесет процента загуби не е толкова зле за купон.

— Купон ли, сержант?

Тя бавно се надигна.

— Снощи имах осем.

— Четирима.

— Точно, четири двойни.

— Нямаше никакъв купон, сержант.

Хелиан дръпна парцала и отвори и другото си око.

— Нямаше, тъй ли? Така става, като се сковаваш, ефрейтор. Изтърваваш хубавите моменти.

— Предполагам. Разтапяме буца шоколад в едно котле — помислих, че може да искате малко.

— Какво? А, да. Шоколад „Балкло“. Добре, разкарай се от палатката да се приведа в приличен вид.

— Не сте в палатката си, сержант. В клозетния ни изкоп сте.

Тя се огледа.

— Хм. Това обяснява миризмата.

— Никой не го е използвал още, сержант, като гледахме как лежите тук.

— О.

Стомахът му се сгърчи отново, но нищо не бе останало за повръщане, тъй че го изтърпя, изчака задъхан и се смъкна на земята.

— Щръкналите цици на Полиел, ако не мога да задържа нищо, ще се скапя.

— Вече си се скапал, Уидър — подхвърли с хрипливия си глас Троутслитър от няколкото крачки напред срещу вятъра. Старите белези по шията му се бяха възпалили; бяха го ударили в гърдите, толкова силно, че брънките на ризницата се бяха пръснали, и нещо от тази травма беше раздрало гърлото му.

Бяха извън лагера, на двайсет крачки от крайния източен пост. Уидършинс, Троутслитър, Детсмел и сержант Балм. Оцелелите от Девето отделение. Редовните се свиваха в дупките си и ги бяха гледали, докато минаваха мълчаливо покрай тях, с кървясали очи. Войнственост ли беше това? Жал? Отдельонният маг не знаеше, но в този момент изобщо не му пукаше. Избърса устата си с опакото на ръката и погледна Троутслитър и Балм.

— Ти ни извика тук, сержант. Какво сега?

Балм смъкна шлема си и се зачеса енергично по темето.

— Просто рекох да ви кажа, че не разформироваме отделението и не взимаме никакви нови трупове. Просто сме ние, вече.

— Бихме толкова път за това? — изсумтя Уидършинс.

— Не бъди идиот — изръмжа Детсмел.

Балм се обърна към войниците си.

— Говорете, всички. Ти пръв, Троутслитър.

Високият мъж се сепна.

— Какво да кажа? Сдъвкаха ни на парчета. Но Кайндли как върза Фид, е, проклет гений е тоя. Имаме си капитан вече…