Стивън Ериксън - Сакатият бог

С настъпването на утрото лагерът се раздвижваше. Затихнал, с приглушени разговори тук-там, сънен и пробуждащ се за жестоките истини; отварят се очи, потръпват души. „Ние сме крачещи мъртъвци. Какво още искаш от нас, Тавори?“

Много. Знаеше го като зъби, впити в гръдта му.

Изръмжа тихо, дръпна настрана дебелите кожи и се надигна. Палатка на Юмрук. Всичкото това пространство за нищо, само за влажния въздух наоколо, чакащ геройското му ставане, даденото му от боговете великолепие. Навлече дрехите си, взе студените си кожени ботуши, изтърси ги да не са се сврели скорпиони и паяци вътре и ги обу. Трябваше да се изпикае.

„Добър офицер бях някога.“

Юмрук Блистиг дръпна платнищата на палатката и излезе навън.

Кайндли огледа наоколо.

— Капитан Рабанд.

— Юмрук?

— Намери ми Поурс.

— Старши сержант Поурс ли, сър?

— Или каквото звание си е избрал за днес, да. Ще го познаеш по черните очи. — Кайндли помълча замислен за миг и рече: — Жалко, че не знам кой му счупи носа. Заслужава медал.

— Слушам, сър. Тръгвам, сър. — И изчезна.

Кайндли чу стъпки зад себе си и се обърна. Юмрук Фарадан Сорт, с капитан Сканароу на стъпка зад нея. И двете не изглеждаха много весели. Кайндли се намръщи.

— Тези лица ли искате да покажете на войниците си?

Сканароу извърна гузно поглед, но очите на Сорт се втвърдиха като кремък.

— Собствените ти войници са на ръба на бунта, Кайндли. Не мога да повярвам, че си заповядал…

— Преглед на снаряжението? Защо не? Ще ги принуди да остържат говната от бричовете си. Крайно време е за малко почистване.

Фарадан Сорт го гледаше съсредоточено.

— Не е игра значи?

— Един съвет — каза Кайндли. — Крепостта гори, черната стомашна чума убива кухненския персонал, плъховете не искат да изядат вечерята ти и чула, че ще заминаваш, жена ти е смазала пантите на вратата на спалнята. Тъй че влизам и ти изприщвам ухото заради неизлъсканите ти ботуши. Когато ме гледаш, за какво мислиш?

— Мисля за по-изобретателни начини да ви убия, сър — отговори Сканароу.

Кайндли затегна оръжейния си колан.

— Слънцето пропука небето, скъпи мои. Време е за редовната ми разходка.

— Искате ли няколко телохранители, сър?

— Щедро предложение, капитане, но ще се оправя. А, ако се появи скоро Рабанд с Поурс, повишете добрия капитан. Всемогъщ Надзирател на Вселената ще е подходящо. До скоро, дами.

Фарадан Сорт се загледа след него, въздъхна, потърка лицето си и измърмори:

— Кучият му син е прав.

— Затова е кучи син, сър.

Сорт я изгледа през рамо.

— Репутацията на един Юмрук ли оспорваш, капитане?

Сканароу се изпъна.

— Съвсем не, Юмрук. Изтъквах факт. Юмрук Кайндли е кучи син, сър. Такъв беше като капитан, лейтенант, ефрейтор и седемгодишен хулиган. Сър.

Фарадан Сорт изгледа за миг Сканароу. Беше понесла тежко смъртта на Рутан Гъд, толкова тежко, че според Сорт отношенията им не бяха просто на бойни другари, колеги офицери. А сега казваше „сър“ на нея, след като едва преди няколко дни бяха колеги офицери. „Трябва ли да говоря за това? Трябва ли да й кажа, че и за мен е толкова неловко, колкото сигурно е за нея? Има ли смисъл?“ Тя се държеше, нали? Държеше се като проклет войник.

„А и Кайндли. Юмрук Кайндли, Гуглата да ни е на помощ.“

— „Редовна разходка.“ Богове на бездната. Е, май е време да се срещна с новите си войници.

— Редовната пехота са прости хорица, сър. Липсва им жилката на своенравност, като в морската пехота. Не би трябвало изобщо да са проблем.

— Огънаха се в битка, капитане.

— Беше им заповядано, сър. И точно затова все още са живи, повечето.

— Започвам да се досещам за друга причина за прегледа на снаряжението на Кайндли. Колко захвърлиха оръжията и оставиха щитовете си?

— Пращахме групи да ги съберат по пътя, сър.

— Не това имам предвид — каза Сорт. — Оставиха оръжията си. Това може да стане навик. Казваш, че няма да са проблем, капитане? Може би не от вида, за който си мислиш. Другият вид проблем ме притеснява.

— Разбрано, сър. Няма да е зле да ги постегнем тогава.

— Мисля да стана много неприятна.

— Кучи син?

— Бъркаш рода.

— Може би, сър, но изразът все пак е подходящ.

Ако беше спокоен. Ако се измъкнеше от изпаренията и утайката от снощното вино и потиснеше болката в главата си и горчивия вкус на езика си. Ако затаеше дъх, легнал като мъртвец, в онова съвършено изражение на пораженство. Тогава щеше да може да я почувства. Раздвижване, далече под напуканата, мазолеста кожа на земята. „Червеят се раздвижва и ти наистина я усещаш, жрецо. Тя е глождещата ти съвест. Тя е пламналият ти срам, така зачервил лицето ти.“