Стивън Ериксън - Сакатият бог

Нужен беше нов Боен водач, но Шелемаса подозираше, че никой няма да бъде провъзгласен. Волята беше умряла. Не бяха останали никакви късчета за събиране.

— Ще присъствам на преговорите — каза Ханават. — Искам и ти да си с мен, Шелемаса.

— Съпругът ти…

— Лежи в палатката на най-големия си син. Не приема нито храна, нито вода. Решил е да изтлее. Скоро ще изгорим тялото му на клада, но това ще е само формалност. Траурът ми вече е започнал.

— Знам… — Шелемаса се поколеба. — Трудно беше между вас. Слуховете за забежките му…

— А това е най-горчивото от всичко — прекъсна я Ханават. — Гал, е, имаше разни забежки. Отдавна се научих да приемам това. Сега най-силно боли от това, че ние се намерихме отново. Преди атаката. Съживили бяхме любовта си един към друг. Имаше… имаше щастие отново. За няколко мига. — Замълча и заплака.

— Кажи ми за детето в теб, Ханават. Никога не съм била бременна. Кажи ми какво е усещането. Чувстваш се изпълнена, това ли е? Мърда ли? Казвали са ми, че мърда понякога.

Ханават се усмихна, надмогвайки мъката си, и рече:

— А, добре. Какво е усещането ли? Все едно, че току-що съм изяла цяло прасе. Да продължавам ли?

Шелемаса се засмя, кратко и ненадейно, а после й кимна. „Кажи ми нещо добро. Да заглуши писъците.“

— Децата са заспали — каза Джастара и се отпусна на колене до него. Огледа лицето му. — Виждам колко много у него е дошло от тебе. Очите ти, устата ти…

— Млъкни, жено — прекъсна я Гал. — Няма да легна с вдовицата на сина ми.

Тя се отдръпна.

— Легни тогава с някоя , Гуглата да те вземе дано.

Той извърна глава и се вторачи в стената на палатката.

— Защо си тук? — попита го тя ядосано. — Идваш в палатката ми като призрака на всичко, което съм изгубила. Не съм ли достатъчно измъчена? Какво искаш от мен? Погледни ме. Предлагам ти тялото си — нека споделим скръбта си…

— Престани.

Тя изсъска тихо.

— Пронижи ме с нож — каза Гал. — Направи това, жено, и ще те благословя с последния си дъх. Нож. Дай ми болка, порадвай се, докато гледаш как ме нараняваш. Това направи, Джастара, в името на моя син.

— Егоистичен боклук такъв, защо трябва да ти угаждам? Махни се оттук. Намери си друга дупка, където да се скриеш. Мислиш ли, че внуците ти са доволни да те виждат така?

— Ти не си хундрил — рече той. — Ти си гилк. Не разбираш порядките ни…

— Хундрилите бяха вдъхващи страх воини. Все още са. Трябва отново да се вдигнеш, Гал. Трябва да събереш призраците си — всички — и да спасиш народа си.

— Ние не сме уикци — прошепна той и посегна отново да впие нокти в лицето си.

Джастара изруга.

— Богове на бездната, наистина ли си мислиш, че Колтейн и неговите проклети уикци щяха да се справят по-добре?

— Той щеше да намери начин.

— Глупак. Нищо чудно, че жена ти те презира. Нищо чудно, че всичките ти любовници са ти обърнали гръб…

— Обърнали гръб? Те всички са мъртви.

— Тогава си намери някоя.

— Коя ще обикне труп?

— Най-после да кажеш нещо разумно, Боен водач. Коя наистина? Отговорът лежи пред мен, глупаво старче. Пет дни вече. Ти си Боен водач. Отърси се и се събуди, проклет да си…

— Не. Утре ще дам народа си под опеката на адюнктата. Изгорените сълзи на Хундрил вече не съществуват. Свърши се. Аз свърших.

Острието на нож блесна пред очите му.

— Това ли искаш?

— Да — прошепна той.

— Кое да прережа първо?

— Ти реши.

Ножът изчезна.

— Аз съм гилк, както каза. Какво разбирам аз от милост? Сам си намери пътя към Качулатия, Гал. Уикците щяха да измрат, също както твоите воини измряха. Не по-различно. Битки се губят. Така е в света. Но ти все още дишаш. Събери хората си — те гледат към теб.

— Вече не. Никога вече няма да поведа воини в битка.

Тя изръмжа нещо невнятно, излезе и го остави сам.

Гал се взря в стената на палатката, заслушан в безсмисления си дъх. „Знам какво е това. Това е страх. През целия ми живот ме е очаквал навън, в студената нощ. Извършил съм ужасни неща и наказанието ми се приближава. Побързай, моля те.“

„Защото тази нощ е много студена и то е все по-близо.“

Толкова пот, че човек можеше да се удави в нея. Той потръпна под кожените завивки, нещо, което правеше всяка нощ след битката. Стряскаше се и се събуждаше прогизнал, с разтуптяно сърце. В ума му оставаха запечатани образи. Кенеб, в мига преди да бъде разкъсан, се извива в седлото си и го пронизва с хладния си, разбиращ поглед. На по-малко от десет крачки един от друг, гледат се в очите. Но това беше невъзможно. „Знам, че е невъзможно. Изобщо не бях толкова близо. Той не се обърна, не погледна назад. Не ме видя. Не можеше.“