Стивън Ериксън - Сакатият бог

Той изсумтя.

— Но с Техол и Джанат не е така.

— Да, чувала съм за тях и ми се струва, че както и да застане всеки от тях, другият стои пред него. Той е нейният крал и тя е неговата кралица, и всичко останало следва от това. Това е най-редкият вид любов, мисля.

— Но не е нашето, нали, Араникт?

Тя не отвърна нищо. „Как бих могла? Чувствам се препълнена, все едно съм те глътнала жив, Брис. Вървя с бремето на тежестта ти в мен и никога не съм изпитвала нещо такова.“ Перна края на пръчката да я угаси.

— Твърде много се безпокоиш, Брис. Аз съм твоята любима. Не го мисли повече.

— Но си и моята Атри-Цеда.

Тя се усмихна в тъмното.

— И точно това ме доведе тук, Брис.

— Защо?

— Нещо се крие. Витае навсякъде около нас, неуловимо като дим. Проявило се е само веднъж досега и това беше по време на битката, сред малазанците — на мястото, където адюнктата падна в безсъзнание. Скрита ръка има във всичко това, Брис, и не й вярвам.

— Където падна адюнктата? Но, Араникт, това, което се случи там, спаси живота на Тавори и най-вероятно на останалите Ловци на кости. На’Рук побягнаха оттам.

— Все пак ме плаши — настоя тя и извади нова пръчка ръждивец. — Съюзниците би трябвало да се покажат. — Извади сребърната кутийка с насмоленото огниво. Нощният вятър надви усилието й да разпали пламъка, затова тя се приближи до Брис и опита отново.

— Съюзниците си имат свои врагове — рече той. — Показването ги излага на риск, предполагам.

Пламъкът се задържа и пръчката се разпали. Араникт се отдръпна.

— Наблюдението ти е основателно. Добре, мисля, че винаги сме подозирали, че войната на адюнктата не е лична.

— Независимо от желанието й — промълви той с респект, макар и неохотно.

— Утрешните преговори може да се окажат крайно обезсърчителни, ако тя не отстъпи — отбеляза Араникт. — Трябва да научим какво знае. Трябва да разберем какво цели. И най-вече трябва да разберем какво стана с На’Рук в този ден.

Той се пресегна и за нейна изненада я погали по бузата, а след това се наведе и я целуна. Араникт се изсмя гърлено.

— Опасността е най-съблазнителният опиат, нали, Брис?

— Да — прошепна той, но след това се отдръпна. — Сега ще обиколя лагера, Атри-Цеда, за да видя зората с войниците си. Ще бъдеш ли достатъчно отпочинала за срещата?

— Повече или по-малко.

— Добре. До скоро, тогава.

Загледа се след него. „Блудния да ме вземе, просто си тръгна.“

— Когато се разтегли, си остава разтеглен, нали? — изръмжа недоволно Ханават. — Какъв е смисълът?

Шелемаса продължи да разтрива с маслото издутия й корем.

— Смисълът е, че се чувстваш по-добре.

— Е, признавам го, въпреки че е повече от вниманието, отколкото от нещо друго.

— Точно това мъжете така и не разбират — каза по-младата жена, след като най-сетне се отпусна и изтри ръцете си. — Ние имаме желязо в душите си. Как иначе бихме могли да издържим?

Ханават извърна поглед и стисна очи.

— Последното ми дете. Единственото ми дете.

Шелемаса отвърна с мълчание на това. Атаката срещу На’Рук бе отнела всички деца на Ханават. „Всички. Но колкото и да беше жестоко това, не беше нищо в сравнение с оцеляването на Гал. Където майката се огъне, бащата се прекършва. Няма ги. Поведе ги всички към смъртта им, а той самият оцеля. Духове, дарихте ни с лудост.“

Атаката терзаеше и нея. Беше препуснала напред през баража от мълнии, взривове от двете й страни, пръскаха се тела и я засипваха с цвърчаща плът и кръв. Цвилещите коне, грохотът на тъпчещите зверове, кършещи се кости… дори и сега онзи ужасен врящ котел се пробуждаше в ума й, порой от звуци блъскаше в ушите й отвътре навън. Смъкна се на колене, разтреперана от спомените.

По-старата жена се пресегна и отпусна длан на бедрото й.

— Отминава — промълви тя. — Виждам го сред всички вас, оцелелите. Вълната на спомена, ужаса в очите ви. Но казвам ти, отминава.

— И за Гал ли?

Дланта потрепери.

— Не. Той е Боен водач. За него тази атака не е в миналото. Преживява я отново и отново, всеки миг, ден и нощ. Аз го загубих, Шелемаса. Всички го изгубихме.

Осемстотин и осемдесет воини бяха останали. Беше стояла с тях, обикаляла беше с тях останките след отстъплението и беше видяла каквото беше видяла. „Никога вече няма да се бием, не и с предишното ликуване и радост. Военната ни ефективност, както сигурно ще кажат малазанските писачи, е изчерпана.“ Изгорените сълзи на Хундрил бяха унищожени. Не заради изгубения кураж. Нещо много по-лошо. „За един миг се оказахме отживелица.“ Нищо не можеше да прекърши духа толкова невъзвратимо, колкото осъзнаването на това.