Стивън Ериксън - Сакатият бог

Отпи нова глътка ром, доволна от това колко изтръпнало беше гърлото й. Яденето на огън бе лесно и ставаше все по-лесно.

Внезапно я споходи един спомен. Първия път, когато застанаха в раздърпана редица, първия ден от службата й в морската пехота. Някакъв кокалест сержант беше подходил към тях с усмивката на хиена, доближила се до осакатена газела. Синтър се беше изправила до Кисуеър в опит да докара полагащата се стойка „мирно.“ Бадан Грук, беше го мярнала тя с бърз поглед, изглеждаше нещастен — с лице на мъж, току-що разбрал докъде го е довела любовта.

„Проклет глупак. Мога да играя играта им. Вие двамата не можете, защото за вас няма никакви игри. Те не съществуват в тъпия ви, насран от Гуглата свят на чест и на дълг.“

— Дванайсет, а? — каза сержантът и се ухили широко. — Обзалагам се, че трима от вас ще се справите. Останалите, е, ще погребем половината от тях, а другата половина ще я пратим в редовната пехота, където живеят всички губещи.

— Коя половина? — попита Кисуеър.

Очите на Гущера се впиха в нея.

— Какво каза, червейче?

— Коя половина от тия, дето режете на две, отива в земята и коя половина при редовните? Половината с краката, добре, това спестява частта с походите. Но…

— Ти си една от тях, а?

— Какво? Една от тия, дето могат да смятат? Трима се справят, девет — не. Девет не може да се цепи на две. Разбира се — добави тя и също се ухили широко, — може би на морските пехотинци не им трябва да могат да смятат и може би старши сержантите са най-задръстените от всички. Точно това започвам да си мисля, между другото.

Така и не се справи с хилядата лицеви опори. „Задник. На мъже, които се усмихват на това, им трябва чувство за хумор, но не съм от тия, които вярват в чудеса.“

Почеса се още малко с пръчката. „Трябваше да го прекърша, тука, между краката си. Да, оставете последната усмивка за Кисуеър. Тя печели всяка игра.“

Спакс нарочно държеше бронята си от раковини разхлабена, за да дрънчат свободно плочките и с всичките фетиши, навързани навсякъде по нея, бе повече от доволен от звуците, които произвеждаше, докато крачеше. Ако беше някой мършав дребосък, ефектът изобщо нямаше да се получи, но бе достатъчно едър и шумен за цяло отделение — войнствено привидение, което нямаше как да не се появи драматично и в най-луксозната среда.

В този случай командната шатра на кралицата бе най-близкото до дворец, което сигурно щеше да намери в тези Пустинни земи, а провирането между копринените завеси и пляскането на тежките му ръкавици върху масата с карти му донесе немалко удовлетворение.

— Ваше величество, ето ме.

Кралица Абрастал се беше изтегнала в разкошния си стол, изпружила крака, и го наблюдаваше изпод спуснатите си клепачи. Червената й коса беше развързана и висеше свободно, наскоро измита и сресана, и слабините на баргаста се размърдаха, щом я огледа на свой ред.

— Избърши го това проклето хилене — изръмжа Абрастал.

Той повдигна вежда.

— Нещо не е наред ли, Огнекоса?

— Всичко, което знам, че си мислиш в момента, Спакс.

— Ваше величество, дори да бяхте родена в някоя уличка зад кръчма, пак щяхте да сте кралица в очите ми. Подигравайте се колкото си искате на възхищението ми, но това нищо не променя в сърцето ми.

Тя изсумтя.

— Вониш на ром.

— Преследвах една загадка, ваше величество.

— Тъй ли?

— Жената с кожа като оникс. Малазанката.

Тя завъртя очи.

— Богове на бездната, по-лош си от крокодил в сезона за съешаване.

— Не тази загадка, Огнекоса, макар че и нея ще преследвам, ако имам шанс. Не, това, което ме прави любопитен, е нейната, хм, липса на жар. Това не е войникът, който бих очаквал.

Абрастал махна вяло с ръка.

— Никаква загадка няма тук, Спакс. Тя просто е страхливка. Всяка армия ги има, защо малазанците да са по-различни?

— Защото е морска пехотинка — отвърна той.

— Е, и?

— Морската пехота завладяха почти целия проклет Ледер сами, ваше величество, и тя беше една от тях. На Дженабакъз цели армии ще дезертират, ако разберат, че ги чака нападение от малазански морски пехотинци. Вонят на магия и морантски оръжия, и никога не се прекършват — трябва да ги посечеш до последния мъж и жена.

— И най-коравият войник стига до границите на издръжливостта си, Спакс.

— Е, тя е била пленничка на ледериите, тъй че може би сте права. Е, ваше величество, какво желаете от верния си боен главатар?

— Искам да си с мен на преговорите.

— Разбира се.

— Трезвен.