Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Нощем — каза Гръб — сънувам червени очи. Отварят се. Просто се отварят. Нищо повече.

— Остави го този сън. — Тя извърна лице.

Можеше да усети всичките й мускули, стегнати и жилави, и знаеше, че на тази прегръдка няма да може да издържи много дълго. „По-уплашена е от Убиеца. Ти, в Кристалния град, толкова ли си уплашена като мен?“

— Глупав сън — каза Синн.

Беше по обед. Геслер обяви почивка. Огромната колона спря вкупом и търтеите се раздвижиха да подготвят храненето. Смъртният меч изохка, докато се измъкваше от люспестото седло на Ве’Гат; с облекчение забеляза, че шевовете по хълбоците на звяра зарастват.

— Сторми, дай да се поразтъпчем.

— Не ми трябва помощ да се изпикая.

— След това, идиот.

Разкърши схванатия си кръст и се отдели от колоната, като нарочно пренебрегна смъкващите се на земята Гръб и Синн. Не беше толкова глупав да си въобрази, че може да има някакъв контрол над тях. „Палят небесни крепости като борови шишарки, Гуглата да ни спаси дано всички.“

Сторми се появи и плю на ръцете си да ги умие.

— Оня шибан Убиец не иска да слезе. Лоша новина?

— Едва ли ще се поколебае да я донесе, Сторми. Просто го прави нарочно.

— Само да ми слезе, ще му тресна един юмрук — изръмжа Сторми.

Геслер се изсмя.

— Не можеш да му стигнеш зъбатата зурла даже и със стълба. Какво ще направиш, ще го шибнеш в капачката на коляното ли?

— Може би, що не? Бас слагам, че ще го заболи ужасно.

Геслер смъкна шлема си.

— Форкрул Ассаил, Сторми. Косматите топки на Гуглата.

— Ако още е жива, трябва да е премислила. Кой знае колко са изяли На’Рук? Доколкото знаем, са останали само шепа Ловци на кости.

— Съмнявам се — каза Геслер. — Имаш стоене на позиция и поемане, когато се наложи. После палиш фитила на задника си и драсваш. Тя не го искаше този бой. Тъй че те й се натресоха. Сигурно е направила каквото трябва да измъкне войниците си. Кърваво беше, да, но не беше пълно унищожение.

— Щом казваш.

— Виж, това е оттегляне с бой, докато можеш разумно да се чупиш. Стесняваш фронта си. Хвърляш тежките си в оная стена и после се оставяш да те избутат назад, стъпка по стъпка, докато дойде моментът да се обърнеш и да побегнеш. А ако ледериите са стрували нещо, дали са отпор. В най-добрия случай сме загубили около хиляда…

— Най-вече тежки и морска пехота — ядрото на армията, Гес…

— Намираш нови тогава. Други хиляда.

— А в най-лошия? Нито един тежък не е останал, нито един морски, редовните разбити и пръснати като зайци.

Геслер го погледна ядосано.

— Аз трябваше да съм песимистът тук, не ти.

— Накарай Матроната да заповяда на Убиеца да слезе.

— Ще й кажа.

— Кога?

— Когато намеря за добре.

Лицето на Сторми почервеня.

— Още си един насран от Гуглата сержант, знаеш ли? Смъртен меч, ха! Смъртен гъз си ти. Богове, като си помисля само — от колко време получавам заповеди от теб?

— Че кой ще е по-добър Щит-наковалня от човек с наковалня за глава?

Сторми изсумтя, после каза:

— Гладен съм.

— М-да. Да вървим да ядем.

Запътиха се към зоната за хранене.

— Помниш ли, когато бяхме млади? Онази урва…

— Не почвай пак с оная проклета урва, Сторми. Още сънувам кошмари за нея.

— Щото се чувстваш гузен.

Геслер се спря.

— Гузен ли? Проклет глупак. Живота ти спасих там горе!

— След като за малко не ме уби! Ако оная скала, дето падаше, ме беше ударила в главата…

— Но не те удари, нали? Само по рамото. Туп, малко прах и после аз…

— Работата е, че вършехме глупости тогава — прекъсна го Сторми. — Трябваше да сме се научили, а излиза, че не сме научили и едно проклето нещо.

— Не е това проблемът — отвърна Геслер. — Издънвахме се толкова пъти, и не случайно. Не можем да се държим отговорно, това ни е проблемът. Почваме да се дърлим — а ти започваш да мислиш, което е най-лошото. Престани да мислиш, Сторми, това е заповед.

— Не можеш да ми заповядаш, аз съм Щит-наковалня и ако поискам да мисля, ще мисля колкото си ща.

— Гледай да ме уведомиш, като започнеш. И междувременно престани да мрънкаш за всичко. Досадно е.

— И твоето перчене, все едно си Върховният крал на Вселената, е доста досадно.

— Виж там — пак каша. Дъх на Гуглата, Сторми, толкова съм задръстен вече, че мога да се изсекна и…

— Не е каша. Мухъл е.

— Плесен, идиот.

— Каква е разликата? Доколкото знам, търтеите я отглеждат под мишниците си.

— Ето, че прекали, Сторми. Казах ти, престани да се оплакваш.

— Е, щом измисля една причина да спра да се оплаквам, ще спра. Но пък не трябваше да мисля, нали? Ха!