Стивън Ериксън - Сакатият бог

След тези думи Кисуеър се пресегна за каната.

Спакс, бойният главатар на гилките, я изгледа изпод вежди и се оригна.

— Опасно нещо е любовта, ей!

— Кой ти говори за любов? — отвърна тя и махна небрежно с каната. — Всичко е до притежаването. И краденето. От това се подмокря една жена. От това й блесват очите. „Пази се от тъмната жилка в женската душа.“

— И мъжете си я имат — измърмори той.

Тя отпи и тикна каната в чакащата му ръка.

— Различно е.

— Общо взето, да. Но пък може би не. — Спакс удари глътка и обърса брадата си. — Притежаването се цени много само у мъж, който го е страх да не загуби каквото има. Ако е улегнал, не му трябва да притежава, но пък колко от нас са улегнали? Малко са. Все не ни свърта, и колкото по̀ остаряваме, все повече не ни свърта. Гадното е, че един стар мъж най-много иска да притежава онова, което не може да има.

— Кое е то?

— Дай още двайсет години на оня мъж в селото и на жена му изобщо няма да й трябва да зяпа в очите на съперничка.

Тя изсумтя, взе пръчката си я напъха между шините, стегнали крака й. Зачеса енергично.

— Къде се дяна свястното изцеряване?

— Казват, че проклетата магия била мъртва в тия земи. Колко си чевръста?

— Достатъчно.

— Колко си пияна?

— Достатъчно.

— Точно каквото два пъти по-стар мъж иска да чуе от една жена.

В светлината на огъня пристъпи фигура.

— Боен главатар, кралицата ви вика.

Спакс въздъхна, надигна се и подхвърли на Кисуеър:

— Задръж тая мисъл.

— Не става така — отвърна тя. — Ние цветята разцъфваме, но цъфтежът е кратък. Ако пропуснеш шанса си, толкова по-зле за теб. За тая нощ поне.

— Много дразниш, малазанко.

— Затова все се връщаш.

Той помисли малко и изсумтя:

— Може би. Но не разчитай много на това.

— Това, което никога няма да разбереш, ще те дразни до края на дните ти, баргаст.

— Едва ли ще пропусна шанса си, Кисуеър. В края на краищата колко бързо можеш да бягаш?

— Колко остър е ножът ми?

Спакс се засмя.

— Най-добре да не карам нейно величество да чака. Ще ми запазиш малко ром, нали?

Тя сви рамене.

— Не съм по обещанията.

Тръгна си и Кисуеър остана да седи сама. Сама с личния си огън, извън безполезните лагерни постове и с обещанието си за пришки по краката и за разкъсващо чувство за вина, стига да го искаше така. „Искам ли го? Може би. Тъй че не всички са мъртви. Това е добре. Тъй че просто дойдохме много късно. Това е лошо, или пък не. И този крак, е, едва ли е страхливо измъкване, нали? Опитах се да препусна напред с хундрилите, нали? Поне си мисля, че опитах. Така изглеждаше поне. Достатъчно добре.“

Удари още една глътка от рома от Болкандо.

Спакс беше мъж, който обичаше жените. Винаги бе предпочитала компанията на такива мъже пред спаружените плахи пародии, които си мислеха, че свенливото мигане с очи — богове на бездната — е привлекателно. Не, дързостта беше по-добре. Свянът беше глупава игра, играна от жалки страхливци, ако питаха нея. „Всичкото онова пелтечене и неловките жестове? Ако ме искаш, ела и ме вземи. Бих могла дори да кажа «да».“

„По-скоро просто ще се изсмея, разбира се. Да видя как ще заболи.“

Придвижваха се към онова, което бе останало от Ловците на кости. Като че ли никой не знаеше колко жестоко беше, или най-малкото не й го казваха. Беше видяла магията, раздрала хоризонта, докато подкованите ботуши на легиона Евъртайн кънтяха зад нея. Видяла беше Лунния къс — загърната от облаци и огън планина в небето.

„Имаше ли измяна в това? От това ли се страхуваше Синтър? Сестро, жива ли си поне?“

„Разбира се, че не искам да се върна. Не искам да знам. Трябваше просто да кажа какво изпитвам. «Върви при Качулатия, кралице. И ти също, Спакс. Аз тръгвам на юг.» Не искам да видя лицата им, на онези жалки оцелели. Нито потреса, нито ужаса, нито всички онези неща, които виждаш на лицата на хора, които не знаят защо още са живи, след като толкова много от приятелите им са мъртви.“

„Всяка армия е казан и пламъците се вдигат по-високо от всички страни. Врим, кипим, превръщаме се в сиви буци месо. «Кралице Абрастал, гладът на теб и на хора като теб никога не се засища. Устите ви зеят и ни изяждат и от това ми се повдига.»“

Когато преди три дни се появиха двамата ездачи хундрили, Кисуеър им обърна гръб. Извади нож в ума си и уби любопитството си, бързо посичане, плисване и след това тишина. Какъв бе смисълът да знае, след като знанието не беше нищо повече от вкуса на сол и желязо на езика?