Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Да, и Евфемерните бездни също! Екипажът има въпроси, видите ли…

— Кажи им, че късметът ни държи, Скорген, а колкото до ония, припрените в лодките… е, така става, когато не вярваш на капитана си и на първия помощник. Ясно?

— О, това определено ще го харесат, капитане, след като тъкмо се проклинаха, че са се забавили да скочат навреме.

— Тъкмо обратното, сигурна съм, първи помощник. Хайде, върви.

— Слушам, капитане.

Шурк Елале отново се обърна към принцесата.

— В каютата ми, ако обичате, ваше височество. За сделката.

— Сделката ли? О, да. Както желаете, но първо, хм, трябва да се преоблека, за да не настина.

— Дано Блудния да е извърнал погледа си, ваше височество.

— Извърнал го е, скъпа, извърнал го е.

Шурк се загледа след младата жена. „Скъпа? Е, може пък да е по-стара, отколкото изглежда.“

„Не, тя е само една снизходителна глезена принцеса. Ох, само да беше Ублала на борда, щеше да я оправи за нула време.“ Тази мисъл я накара да се подсмихне насмешливо. „Внимавай!“ — напомни си и се намръщи. „О, разбирам. Замръзвам здраво. Няма да има изтичане известно време, предполагам. Да вървим. И повече движение.“ Завъртя се да се огледа, макар и малко вдървено.

Да, корабът се движеше, понесен от течение, вече осеяно с буци лед. Мъглата ги загръщаше, техен личен облак. „Пътуваме слепешком.“

— Капитане! Екипажът пита Белият път ли е това?

— Храна.

Дестраянт Калит погледна Щит-наковалня.

— Търтеите ще се погрижат. Матрона Гунт Мач ни подготвя. Ще скитаме, както големите стада някога.

Мъжът с рижата брада се надигна на стремената от кожа и кости на Ве’Гат.

— Големи стада ли? Къде са?

— Е, те всички измряха.

Сторми се намръщи.

— Измряха ли? Как?

— Повечето ги избихме ние, Щит-наковалня. Хората на Елан не бяха само пастири на мириди и родара. Ловувахме също. Воювахме за притежаването на диви стада и бродове, а когато губехме, тровехме зверовете и разваляхме бродовете, та животните да се давят по време на миграциите. Ние сме едно със земята.

Геслер от другата й страна изсумтя:

— Нямаше ли кой да ви отвори очите, Калит?

Тя сви рамене.

— Боговете ни духове измираха от глад. Какво сбъркахме? Нищо, нищичко не променихме. А беше убийствено. Дивите зверове изчезнаха. Земята изсъхна. Биехме се помежду си, а след това дойдоха Съдниците. От изток.

— Кои са тези Съдници?

Думите й жилеха с горчивината си:

— Нашата присъда, Щит-наковалня. Те отсъдиха делата ни. Проследиха хода на живота ни, безкрайните ни глупости. И решиха, че нашето господство с насилие трябва да свърши. — Погледна го рязко. — Трябваше да умра със своите близки. Но вместо това избягах. Оставих ги всички да загинат. Дори собствените ми деца.

— Ужасно — промърмори Сторми. — Но престъплението е на тези „съдници“. Рано или късно народът ти е щял да промени нравите си. Не, кръвта тежи на тяхната съвест.

— Разкажи ни повече за тях — подкани я Геслер.

Калит яздеше Ве’Гат, също като спътниците си. Тропотът на огромните ноктести стъпала на Че’Малле бе сякаш много далече под нея. Едва можеше да усети допира им върху коравата земя. Небето беше мрачно и облачно, пейзажът сив. Зад тях двете деца, Синн и Гръб, седяха на гърба на друг Ве’Гат. Мълчаха. Всъщност Калит не можеше да си спомни изобщо да е чувала гласа на Синн, макар Гръб да беше издал, че привидната й немота е по-скоро привичка, отколкото заболяване.

„Същества на огъня. Демонски чеда. Геслер и Сторми ги познават, но дори и те не се чувстват спокойно в компанията им. Не, не ми харесват тези две деца.“

Отне й известно време, докато събере отново мислите си.

— Съдниците се издигнаха на власт първо в Коланси — каза тя след малко. Не искаше да си спомня за тях, не искаше изобщо да мисли за това, но продължи с усилие. — Когато за първи път чухме за тях, в лагерите си, разказите дойдоха от керванни охранници и търговци. Говореха изнервено, със страх. „Не са хора“, така казваха. А жреци. Култът им бил основан на Шпила, това е нос в залива на Коланси и там се заселили първоначално, като построили храм и след това крепост.

— Значи бяха чужденци? — попита Геслер.

— Да. От някакво място, наречено Окаяния бряг. Чувала бях за тях само от втора ръка. Дошли на кораби от кости. Шпилът беше незаселен — кой би поискал да живее на онази прокълната земя? И в началото бил само един кораб, с екипаж от роби и дванайсет или тринайсет жреци и жрици. Трудно можело да се нарече нашествие от гледна точка на краля на Коланси. А когато пратили емисарка в двора му, той я приел сърдечно. Местните жречества не били доволни и предупредили краля, но той се наложил над тях и я приел. Съдницата била нагла. Говорела за правосъдие все едно, че единствено нейните хора са желязната му ръка. Всъщност посочила с пръст самия крал и обявила падането му.