Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Вечна благодарност“ потрепери. От палубния люк към трюма изригна разпенена вода. Такелажът изплющя като при ураганен вятър, прекършените мачти се разтърсиха. От двете спуснати лодки се разнесоха уплашени викове и Шурк Елале чу крясъци да режат въжетата. След миг видя как двете спасителни лодки се отдръпнаха от борда, и двете едва наполовина пълни, а останалите от екипажа и Скорген Кабан зареваха ругатни, струпани на левия борд. Водата заля палубата.

Принцеса Фелаш оглеждаше разположението на кораба, притиснала пръст към пълничките си боядисани устни.

— Първо трябва да пресушим трюма — рече тя, — преди да посмеем да вдигнем кораба по-нависоко. Съгласна ли сте, капитане? Иначе водната тежест ще прекърши корпуса.

— Какво правите? — попита намръщено Шурк.

— Ами, спасявам ни, разбира се. И кораба ви, който все още ни е нужен, въпреки плачевното му състояние.

— Плачевно? Много си е добре, проклета да сте! Или щеше да е, ако не бяхте…

— Хайде, хайде, капитане. Малко добро възпитание, моля ви. Благородничка съм все пак.

— Разбира се, ваше височество. Хайде, моля ви, спасете жалкия ми кораб, а след като го направите, ще можем да обсъдим другите въпроси на спокойствие.

— Чудесно предложение, капитане.

— Ако сте могли да направите това по всяко време, ваше височество…

— За можене, можех. Но дали трябваше? Определено не. Отново се спазаряваме с ужасни сили. И отново трябва да се плати цена. Толкова с „никога вече“!

Шурк Елале погледна към първия си помощник и екипажа. Палубата вече не беше под вода, а по дължината на кораба се носеше грохот от сто помпи. „Но ние нямаме сто помпи! А освен това долу няма никой.“

— Пак е Маел, нали?

Фелаш я погледна и дългите й мигли изпърхаха.

— Уви, не. Трудността, която имаме в момента, видите ли, произтича тъкмо от съзнателното ни избягване на този персонаж. В края на краищата това е негово владение, а той не обича съперници. Поради това трябва да наложим физически натиск, който да се опълчи на силата на Маел.

— Ваше височество, това кралското „Ние“ ли е?

— Ах… Усещате ли го, капитане?

Ето, че около кораба се заиздига на вълни гъста бяла мъгла… двете спасителни лодки изчезнаха от поглед, а виковете на екипажите им изведнъж заглъхнаха, сякаш хората в тях престанаха да съществуват. В последвалата зловеща тишина Шурк Елале видя как Скорген и останалите й дванайсетина моряци се присвиха на палубата и дъхът им заизлиза на бели облачета. След секунди наоколо им заблещука скреж.

— Ваше височество…

— Какво облекчение след одевешната горещина, не сте ли съгласна? Но сега трябва да сме твърди в позицията си. Да отдадем твърде много в този момент би могло да се окаже фатално.

— Ваше височество — опита отново Шурк, — с кого се спазаряваме сега?

— Крепостите са почти забравени от повечето, особено отдавна дремещите. Представете си, прочие, изненадата ни, когато един замръзнал труп се пробуди и отново се издигне в селението на живота след безброй столетия. О, те са досадна сган, джагътите, но, знаеш ли, все пак тая нежно отношение към тях, въпреки всичките им екстравагантности. Ами, в планините на Северна Болкандо има гробници, а колкото до Пазачите, е…

— Джагът ли, ваше височество? Това ли казахте? Джагът?

— Това определено е паника, капитане. Постоянните ви и все по-груби прекъсвания…

— Затваряте всички ни в лед?

— Омтоуз Феллак, капитане. Тронът на Лед, разбирате ли? Отново е съживен…

Шурк настъпи към Фелаш побесняла.

— Каква е сделката, принцесо?

— Можем да се безпокоим за това по-късно…

— Не! Ще се безпокоим за това веднага!

— Не мога да кажа, че ми харесва такъв властен тон, капитан Елале. Забележете колко стабилно застава корабът. Ледът е замразил пробойните в корпуса и трюмът е сух, макар и доста студен. Мъглата, за жалост, няма да можем да избегнем, тъй като охлаждаме водата почти до точката на замръзване. Значи, това течение, доколкото разбирам, ще ни отнесе на север, до суша, след около три дни. Необитаван бряг с хубав, естествено защитен залив, където можем да извършим ремонт…

— Ремонт? Току-що останах с половината си екипаж!

— Те не ни трябват.

Скорген Кабан изкуцука до тях.

— Капитане! Мъртви ли сме? Проклятието на Маел ли е това? В Моретата на смъртта ли пътуваме? Безжизнената река ли е това? Океанът на черепите? Между нос Изгубен и нос Безнадежден ли сме? В Гърчовете на…

— Богове на бездната! Нямат ли край тези евфемизми за това да си умрял?