Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Ами, мога да…

Рутан вдигна шиша и го размаха.

— Шега, войник. Ха-ха. Я, това нещо изглежда готово. Печенето е процесът на превръщане на познатото в неразпознаваемо, за да стане вкусно. Когато разумът се е родил за първи път, първият зададен въпрос е бил: „Може ли да се опече това нещо?“ В края на краищата опитай се да ядеш кравешко виме — е, вярно, някои го ядат, обаче… о, все едно. Сигурно си гладен, нали?

Ботъл се приближи. Рутан издърпа птицата от шиша, после я разкъса на две и му връчи едната половина.

Ядоха мълчаливо.

Накрая, след като осмука и изплю последния кокал, Ботъл облиза мазното по пръстите си, въздъхна и погледна мъжа срещу себе си.

— Видях ви като падахте, сър, под стотина Късоопашати.

Рутан поглади брадата си.

— М-да.

Ботъл извърна очи. Опита отново:

— Мислех, че сте мъртъв.

— Не можах да се измъкна от бронята, макар че още целият съм натъртен. Все едно, поотупаха ме в земята, а след това просто се отказаха. — Рутан се намръщи. — Доста време ми отне, докато се измъкна. Дотогава освен мъртвите, които събираха, вече нямаше и помен от Ловците на кости или от съюзниците ни. Хундрилите като че ли бяха избити до крак — не бях виждал никога толкова мъртви коне. И траншеите бяха прегазени. Ледериите бяха нанесли и понесли някакви щети, но трудно може да се прецени едното и другото.

— Мисля, че видях част от това — каза Ботъл.

— Теб те надуших обаче — рече капитанът, без да го поглежда в очите.

— Как?

— Просто така. Малко беше останало от теб, но достатъчно. Тъй че те издърпах.

— А те просто гледаха.

— Така ли? Не съм забелязал. — Изтри ръце в бедрата си и стана. — Е, войник, готови ли сме да тръгваме?

— Мисля, че да. Къде отиваме, сър?

— Да намерим другите оцелели.

— Кога беше битката?

— Преди четири-пет дни, нещо такова.

— Сър, Ездач на бурята ли сте?

— Не, тя ме язди.

Ботъл се намръщи още повече.

— Пак шегичка, войник. Хайде да смъкнем каквото има на носилката — намерих ти меч и още няколко неща, които може да са ти полезни.

— Всичко това беше грешка, нали?

Мъжът го изгледа рязко.

— Всичко се оказва грешка, войник. Рано или късно.

Долу кипеше въртоп от хаос. Той се приближи до ръба и погледна. Вдясно от него скалата се спускаше почти отвесно, а малко по-нататък беше Шпилът, чворест и черен, изпънат нагоре като гигантски пръст, и сякаш хвърляше ореол от бяла мъгла от разядения си връх.

Обърна се, мина през гладката, широка двайсетина крачки площадка и спря до устието на тунел. От двете му страни се бяха посипали натрошени канари. Изкатери се по тях и в една цепнатина намери прашно късо наметало от намазана кожа. Издърпа го, след това бръкна и извади опърпана чанта. Беше толкова изгнила, че дъното започна да се къса по шевовете и той бързо я сложи на земята, преди съдържанието й да се изсипе докрай.

Издрънчаха монети, западаха дрънкулки. Два по-големи предмета, и двата увити в кожи, всеки дълъг колкото мъжка ръка от лакътя надолу, се удариха в каменния под, без да издадат звук. Взе само тях — единия затъкна в колана си, а другия разви.

Скиптър от просто черно дърво, краищата му обковани с потъмняло сребро. Огледа го за миг, а след това закрачи към основата на Шпила на Андий. Порови в кесията на бедрото си, извади оплетено валмо конски косми, хвърли го в краката си, с широк замах със скиптъра очерта кръг върху черния камък и отстъпи назад.

След миг затаи дъх и се извърна през рамо. След още миг заговори, тонът му бе извинителен.

— Ах, майко, стара кръв е, не го отричам. Стара и разредена. — Помълча и добави: — Кажи на татко, че не се извинявам за избора си — защо да го правя? Все едно. Двамата с него направихме най-доброто, което можах. — Изсмя се гърлено. — И ти би могла да кажеш същото.

Тъмнината пред него се уплътни. Погледа я още малко, без нищо да каже, макар че присъствието й бе осезаемо, огромно.

— Ако той искаше сляпо покорство, да ме беше задържал окован. А ти, майко, ти трябваше да ме опазиш дете завинаги, там под крилото ти. — Въздъхна, малко пресекнато. — Все още сме тук, но пък направихме каквото искахте и двамата. Почти ги хванахме всички. Единственото, което никой от нас не очакваше, бе как ще ни промени това.

Обърна се.

В кръга пред него тъмната фигура отвори кървавочервени очи. Копита изтрещяха като остриета на брадви по камъка.

Той сграбчи катраненочерната грива на привидението и се метна на гърба му.

— Пази се от чедото си, майко. — Обърна коня, подкара го няколко крачки по издатината и след това обратно към устието на тунела. — Бил съм сред тях вече толкова дълго, че това, което вие ми дадохте, е най-смътен шепот в дъното на душата ми. Не зачете достатъчно хората и се стигна до това. Но ето какво ще ти кажа. — Обърна коня си. — Сега е наш ред. Твоят син отвори пътя. А колкото до неговия син, е, ако пожелае Скиптъра, ще трябва да дойде и да го вземе.