Стивън Ериксън - Сакатият бог

Като дърво се беше движила майчицата й, и също толкова стъписваща беше гледката. В края на краищата дърветата не вървят много, не и в трезва нощ, също както земята не се движи, освен ако Бърн не се размърда или не излезе, че мъжа го бива повече, отколкото сам знае (а колко рядко бе това!). Надвисваше, старото мамче, като среднощна буря. Смъртта беше претъпкана стаичка за жени като нея, а тълпата се отдръпваше с първата й стъпка в стаята: чудо.

Мейсан Джилани изтри лицето си — никаква пот не беше останала. Лоша новина, особено толкова рано сутринта.

„Исках да съм голяма, мамче. Исках да стигна до тази зряла старост. Петдесет, да. Пет гадни, шибани, вдъхващи ужас десетилетия. Исках да надвисна . Мълнии в очите ми, гръм в гласа ми, същество с неимоверна тежест и несъкрушима маса плът. Не е честно да повехна така тук. Дал Хон, липсвам ли ти?“

„Денят, в който кракът ми отново стъпи на онази суха трева, денят, в който пропъдя първия рояк мухи от устните, ноздрите и очите си, това ще е денят, в който всичко със света отново ще е наред. Не, не ме оставяй да умра тук, Дал Хон. Не е честно.“

Закашля се и примижа напред. Голяма бъркотия имаше там горе, онези две възвишения и просналата се между тях долина. Дупки в земята. Кратери? Склоновете сякаш гъмжаха. Тя примига, зачудена дали просто не си го въобразява. Гладът и жаждата играят гадни игри в края на краищата. Гъмжене… беше си гъмжене, да. Плъхове? Не.

Ортени.

Бойно поле. Зърна блясъка на оголени кости, успя да различи могили пепел на далечния хребет, от клади, несъмнено. Добра практика беше да се изгарят мъртвите. Свеждаше болестите до минимум. Срита коня и го подкара в тежък тръс.

— Знам, знам, още малко, миличък.

Прашните демони вече закръжиха покрай нея и се завихриха към хребета над долината.

Мейсан Джилани препусна след тях до билото. Там спря, дръпна юздите и огледа останките, запълнили долината, а след това зейналите окопи, прорязали отсрещния хребет, зад които се издигаха грамади от изгорени кокали. Ужасът бавно се просмука и отне дневния зной от костите й.

Т’лан Имасс от Необвързаните се въплътиха в накъсана редица вдясно от нея, също загледани към полето на битката. Внезапната им поява след толкова много дни на прах някак странно й донесе утеха. Твърде дълго бе имала за компания само коня си.

— Не че ще целуна някого от вас — каза Мейсан.

Извърнаха глави към нея. Никой не проговори.

„Благодаря на Качулатия за това.“

— Конят ми умира — заяви тя. — А каквото е станало тук, станало е с моите Ловци на кости, и не изглежда добре. Тъй че — добави и изгледа навъсено петимата немрящи воини, — ако имате да ми кажете някоя добра вест или, богове на бездната, някакво обяснение поне, всъщност бих могла да ви целуна.

Онзи, когото наричаха Бероук, й отвърна:

— Можем да облекчим страданието на коня ти.

— Добре. — Мейсан се смъкна от седлото. — Хайде. И малко вода и храна също няма да е зле. Няма да ям повече ортени, да го знаете. Кой изобщо е помислил, че кръстоска между гущер и плъх е добра идея?

Друг от групата Т’лан Имасс пристъпи напред. Не можеше да си спомни името му, но беше по-едър от останалите и сякаш бе сглобен от телата на три, може би четири отделни същества.

— К’Чаин На’Рук — каза той тихо. — Битка и жътва.

— Жътва?

Съществото посочи към далечните могили.

— Клали са. Хранили са се с падналите врагове.

Мейсан Джилани потръпна.

— Човекоядци?

— На’Рук не са човеци.

— Има ли разлика? За мен е човекоядство. Само белокожите варвари от планините Фенн падат толкова ниско, че да ядат други хора. Така поне съм чула.

— Не са довършили яденето си — каза грамадният Т’лан Имасс.

— В смисъл?

— Виждаш ли новородената планина на север?

— Не — провлече тя подигравателно, — изобщо не я забелязах.

Всички отново я изгледаха.

Мейсан въздъхна.

— Планината, да. Бурята.

— Друга битка — каза Бероук. — Роди се Азат. От това заключаваме, че На’Рук са надвити.

— О? Пак ли ги ударихме? Добре.

— К’Чаин Че’Малле — каза Бероук. — Гражданска война, Мейсан Джилани. — Посочи с изкривената си ръка. — Твоята армия… не мисля, че всички са загинали. Командирът ти…

— Значи Тавори е жива?

— Мечът й.

„Мечът й. О. Онова отатаралско оръжие.“

— Мога ли да ви пратя напред? Можете ли да намерите диря, ако има такава?

— Теник ще разузнае пътя пред нас — отвърна Бероук. — Риск е. Странниците няма да ни срещнат радушно.