Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Е, добре, позабавлявай се, защото няма да продължи дълго. Не и ако аз имам думата по въпроса. Не се безпокой, Ток, не съм забравил. Заради теб ще направя това или ще умра.“

Препусна в галоп и скоро настигна Гадателката на кости и трите деца. Когато близначките се обърнаха и извикаха облекчено, сърцето му насмалко да се пръсне.

Сеток гледаше след младия воин и видя как догони Олар Етил и децата. Казаха си нещо, след това продължиха напред, докато измамливите гънки на равнината не ги скриха. Тя се обърна към Картографа и каза:

— Момчето плачеше от скръб. За мъртвото си куче. Ти му каза да спре. Защо? Защо те притесни това?

— Как става така… — Немрящият стана от гроба и се затътри към нея. — Как става така, че най-слабият между нас е единственият толкова готов да даде живота си, за да защити онези деца? Не искам да те нараня с думите си, Сеток. Просто се мъча да разбера. — Съсухреното му лице се кривна на една страна и празните очни кухини сякаш се взряха в нея. — Може би е защото има най-малко да губи? — Продължи вдървено напред и спря над трупа на ая.

— Разбира се — тросна се тя. — Само живота си, ти го каза.

Картографа погледна трупа на Баалджаг и въздъхна.

— А този няма и това.

— Ще се върнеш в мъртвия си свят, нали? Толкова по-просто е там, сигурна съм. Можеш да спреш да се чудиш на нещата, в които се въвличаме ние, жалките смъртни.

— Аз съм познавач на карти, Сеток. Вслушай се в думите ми. Не можеш да преминеш Стъклената пустиня. Когато стигнеш до нея, обърни на юг, към Южен Елан. Не е много по-добро, но би трябвало да е достатъчно, поне за да ти даде шанс.

„Достатъчно какво? Храна? Вода? Надежда?“

— Ти ще останеш тук. Защо?

— Тук светът на мъртвите е дошъл. — Картографа махна с ръка. — Тук ти си нежеланата чужденка.

Изведнъж потресена и необяснимо смутена, Сеток поклати глава.

— Грънтъл каза, че си бил с тях почти от самото начало. Но сега просто спираш. Тук?

— Трябва ли всички да имаме цел? — попита Картографа. — Имах, някога, но това свърши. — Обърна глава на север. — Компанията ти беше… чудесна. Но бях забравил. — Замълча и тя тъкмо понечи да попита какво е забравил, когато добави: — Нещата се разпадат.

— Да — прошепна тя съвсем тихо, почти нечуто. Наведе се и взе вързопа с вещите си. Обърна се, за да тръгне по пътя си, но се спря и го погледна през рамо. — Картографе, какво ти каза Грънтъл там, на гроба?

— Че миналото е демон, който дори смъртта не може да победи.

— Какво значи това?

Той сви рамене, без да откъсва поглед от трупа на Баалджаг.

— Отвърнах му: намерих живите в сънищата си и те не са добре.

Тя се обърна и тръгна.

Прашни демони кръжаха и се завихряха по дирята й от двете страни. Мейсан Джилани знаеше всичко за това. Беше чула всички стари истории за кампанията на Седемте града, как Логрос Т’лан Имасс можели просто да изчезват, да шепнат на ветровете или да се извиват над течението на някоя река. Лесно им беше на тях. Вдигат се от земята в края на всичко, без да са задъхани дори.

Изсумтя. Дъх. Това беше добре.

Конят й тази сутрин се движеше едва-едва. Нямаше вода, нямаше зоб, не беше срал и дори пикал цял ден и цяла нощ. Нямаше да издържи дълго. Освен ако спътниците й не можеха да сътворят някой извор и купа сено или торба-две овес. Можеха ли да правят такива неща? Нямаше представа.

„Я по-сериозно, жено. И те изглеждат все едно, че спящ дракон се е въргалял върху тях. Ако можеха с магия да извадят храна от въздуха, досега щяха да са го направили. — Самата тя също беше гладна и жадна и ако се стигнеше дотам, щеше да клъцне шията на коня и да се натъпче, докато коремът й се пръсне. — Вземи се стегни.“

Вече не беше далече. Според сметките й щеше да е хванала дирите на Ловците на кости преди обяд, а до свечеряване щеше да ги е настигнала — никоя толкова голяма армия не можеше да се движи много бързо. Носеха достатъчно провизии, за да изхранят голямо градче за половин година. Погледна на север, нещо, което правеше доста често напоследък. Нищо чудно нямаше в този импулс обаче. Не всеки ден ще видиш как изниква планина от нищото за ден и нощ — а и каква буря съпровождаше раждането й! Помисли за миг да се наведе от седлото и да се изплюе, за да подчертае язвителното удивление, което бе преглътнала току-що. Но си струваше да задържи плюнката.

„Задръж една храчка — казваше майка й — за лицето на Качулатия.“

Благословена да е побърканата дебела крава. Сигурно беше оляла дрипавия Жътвар с повърня в деня, в който й бе дошъл часът, с черна воняща бликнала флегма, да. Едрите жени ги бива в тия неща, нали? Особено след четвъртото или петото им десетилетие, когато всичките им възгледи станат на камък и режат толкова остро, че кръв пускат с един поглед или презрителен смях.