Стивън Ериксън - Сакатият бог

„А и защо да го правят? Ние ги предадохме. Тя дойде и ни раздели, купи ни като императрица, пръснала шепа монети. И откупи тях. Тях и нашето съгласие. И беше лесно, защото ние сме точно това.“

„Махиб? Какво в името на Гуглата означава това?“

Със свито сърце Маппо напусна лагера, като остави зад себе си другите и това ужасно утро. Едва се сдържа да не затича, сякаш това щеше да помогне. Освен това, ако всички отзад го гледаха, щяха да го правят със съвест не по-малко опетнена от неговата. Имаше ли утеха в това? Трябваше ли да има? „Нищо друго не сме освен своите нужди. Тя само показа на всеки от нас лицето, което крием от самите себе си и от всички други. Засрами ни, като оголи истината за нас.“

Припомни си с усилие своята цел и всичко, което изискваше клетвата му. Припомни си ужасните неща, които тя можеше да го принуди да извърши.

„Икариум е жив. Помни това. Съсредоточи се върху него. Той ме очаква. Ще го намеря. Отново ще оправя всичко. Ще оправя нашия малък свят, затворен и непристъпен за всичко извън него. Свят, където никой няма да ни предизвика, където никой няма да оспори делата ни, омразните решения, които сме вземали.“

„Дайте ми този свят, моля ви.“

„Моите най-драгоценни лъжи — тя ми ги отне всичките. Те видяха.“

„Сеток… мили богове, измяната, изписана на лицето ти!“

„Не. Ще го намеря. Ще го защитя от света. Ще защитя света от него. И от всичко останало, от наранени очи и разбити сърца, ще защитя себе си. А вие всички го нарекохте моята жертва, моята сърцераздирателна вярност — там, на Пътя на ръцете, аз ви отнех дъха.“

„Гадателко на кости, ти открадна лъжите ми. Виж ме сега.“

Знаеше, че предците му са много, много далече. Костите им се бяха стрили на прах в гробници под могили, струпани от камък и пръст. Знаеше, че се е отрекъл от тях отдавна.

Как можеше тогава да чува воя им?

Запуши ушите си с ръце, но това не помогна. Воят продължаваше и продължаваше. И в тази огромна и пуста равнина той изведнъж се почувства малък, смаляваше се все повече с всяка стъпка. „Сърцето ми. Моята чест… свиват се, пресъхват… с всяка стъпка. Той е само едно дете. Всички са деца. Сгушваше се в прегръдката на Грънтъл. Момичетата, те се държаха за ръцете на Сеток и пееха песни.“

„Не е ли единствената неотменима отговорност на възрастния да защити едно дете?“

„Не съм това, което бях някога. Какво направих?“

„Спомени. Миналото. Толкова скъпо — искам си го обратно, обратно. Икариум, ще те намеря.“

„Икариум, моля те, спаси ме.“

Торент се качи на седлото. Погледна надолу, срещна очите на Сеток и кимна.

Виждаше страха и съмнението на лицето й и съжали, че няма повече думи за казване, но ги беше изразходвал всичките. Не беше ли достатъчно, че правеше това? Въпросът, прозвучал така дръзко и самоуверено в ума му, едва не го накара да се засмее на глас. Все пак трябваше да го направи. Трябваше да се опита.

— Ще ги защитя, обещавам.

— Нищо не им дължиш — рече тя и се присви толкова силно, че той се уплаши ребрата й да не се прекършат. — Не е твой дълг, а мой. Защо правиш това?

— Познавах Ток.

— Да.

— Мисля си: какво би направил той. Това е отговорът ми, Сеток.

По лицето й потекоха сълзи. Беше стиснала устни, сякаш ако заговореше, щеше да даде воля на скръбта си, ридаещ демон, който никога повече няма да бъде окован, нито надвит.

— Позволих онези деца да умрат — продължи той. — Предадох Ток. Но този път се надявам да се справя по-добре. — Сви рамене. — Освен това тя ме познава. Ще ме използва, правила го е вече. — Погледна към другите. Бивакът беше вдигнат. Фейнт и Суитист Сафърънс вече бяха тръгнали — две сломени души. Прешъс Тимбъл се влачеше на няколко стъпки зад тях като дете, несигурно дали го искат. Емби вървеше сам, вдясно от останалите и вперил поглед напред, с вдървени и колебливи крачки. А Грънтъл, след като размени няколко думи с Картографа, седнал отново на гроба на Юла, беше поел по пътя си, изгърбил унило рамене. Картографа, изглежда, щеше да остане. „Нещата се събират само за да се разпаднат отново.“ — Сеток, твоите вълци призраци се изплашиха от нея.

— Бяха направо ужасени.

— Нищо не можеше да направиш.

Очите й пламнаха.

— Това за мое оправдание ли го казваш? Думи като тези само изравят ями и ни подканят да скочим в тях.

Той извърна очи.

— Съжалявам.

— Хайде върви, настигни ги.

Торент сбра юздите, обърна коня и го смуши с пети.

„И на това ли заложи, Олар Етил? Колко самодоволно ще прозвучи поздравът ти?“