Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Защото виното свършва.

Банашар се усмихна.

— Мазетата на храма са добре заредени, уверявам те.

Очите на Блистиг блеснаха някак алчно.

— Можеш просто да влизаш там? Когато си поискаш?

— Горе-долу.

— Тогава защо оставаш? Защо не избягаш от тази лудост?

„Защото Святата майка ме иска тук. Аз съм последният й жрец. Наумила си е нещо за мен, о, да.“

— Ужасно съжалявам, че трябва да ти кажа това, Юмрук, но онази врата е частна, заключена е.

Лицето на Блистиг потъмня. Пред входа на командната шатра имаше двама стражи, едва на няколко крачки от тях, и ги чуваха добре.

— Подхвърлих ти да ни напуснеш, Върховен жрец. Безполезен пияница си, влияеш лошо на войската. Изумявам се защо адюнктата толкова държи на проклетото ти присъствие на тези събирания.

— Вярвам ти, Юмрук. Но едва ли съм толкова лошо изкушение за войниците ти. Не споделям личния си запас в края на краищата. Всъщност подозирам, че щом ме видят, душите им се отвръщат от бедствието на алкохола.

— Искаш да кажеш, че ги отвращаваш?

— Точно така, Юмрук. — „Но всъщност не би трябвало да водим този разговор, нали? Защото можем да разменим позициите и освен пиенето нищо друго няма да се промени. Същинската разлика е, че аз не губя нищо освен отвращението им, докато ти…“ — Ледерийския контингент ли чакаме, Юмрук?

— Елементарна учтивост, Върховен жрец.

„Хареса ти идеята, нали? Толкова, че да се вкопчиш в нея веднага. Добре.“

— Тогава ще ти направя малко компания, поне докато дойдат.

— Не се задържай дълго — подхвърли Блистиг. — Ще направиш лошо впечатление.

— Не се съмнявам. Няма да прекалявам.

— Всъщност — продължи Блистиг, — виждам, че другите Юмруци вече идват насам. Ако искаш да си избереш по-удобно място в палатката, Върховен жрец, сега е моментът.

„Е, добре, и аз мога с радост да се вкопча в това.“

— Добра тактика, Юмрук. Ще се вслушам в съвета ти.

Поклони се, обърна се и мина между двамата стражи. Улови погледа на единия и смигна.

Не получи нищо в отговор.

Лостара Юил чу вика, обърна се и видя четиримата тръгнали към нея морски пехотинци. Сержантът от Дал Хон, как му беше името? Балм. След него се мъкнеха трима войници, сигурно онова, което бе останало от отделението му.

— Искате ли нещо, сержант? Побързайте, отивам в командната палатка.

— Ние също — каза Балм. — Имаме тук един лечител, може да направи нещо за нея.

— Сержант, не става така…

— Би могло — каза високият войник с белезите на шията. Гласът му бе тънък и стържещ като камък, точещ желязо.

— Обяснете.

— Смятаме, че използва Древен лабиринт, капитане — каза друг войник.

— Какво? Как, в името на Гуглата, е възможно това?

Лечителят излезе напред. Леко се запъна, преди да заговори:

— Струва си да опитам, сър. Мисля, че Уидършинс е прав този път.

Лостара помисли за миг и кимна.

— Последвайте ме.

Морските пехотинци нямаха навик да губят времето на хората, а искането да се явят пред адюнктата не беше най-страстната амбиция за повечето от тях. „Следователно мислят, че са се докопали до нещо. Струва си да видим дали са прави. Главоболията й се влошават — вижда се ясно.“

Събралите се при входа на командната шатра Юмруци я видяха и безгрижният разговор прекъсна. „Дори и вие. Добре. Продължавайте така.“

— Юмруци — каза Лостара. — Отворете ни път, моля. Тези бойци имат уговорена среща с адюнктата.

— За пръв път го чувам — рече Кайндли.

— Ами, доколкото помня, останалите тежки и морска пехота сега са под командването на капитан Фидлър, а той отговаря само пред адюнктата.

— Смятам да поставя този въпрос пред адюнктата — отвърна Кайндли.

„Няма смисъл.“

— Ще се наложи да го отложите за след преговорите, Юмрук. — Махна с ръка и поведе войниците между старшите командири. „И ще спрете ли да ме гледате така?“ Гърбът й се стегна от погледите им, докато минаваше, и беше истинско облекчение, когато най-сетне се шмугна в сенчестия вход на палатката.

Повечето вътрешни платнени стени бяха махнати и вътрешността изглеждаше по-просторна. Само в другия край се поддържаше интимен кът за спане на адюнктата, с няколко тежки завеси, изпънати от едната страна до другата. Единственият вътре беше Банашар, седнал на една дълга пейка с гръб към външната стена, скръстил ръце и сякаш задрямал. Имаше една дълга маса, още две пейки и нищо друго, дори фенер. „Не, без фенер. Светлината я пронизва като нож.“

Щом отделението се подреди зад Лостара, една от завесите се дръпна.