Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Къща.

— Да. С подвижен мост и ров, с вълчи ями и капани.

— Ще започна да чертая плановете.

— Кралице Сандалат — каза Ян Товис. — Моля за височайшето ви позволение да напусна.

— Да. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Бившият ледерийски офицер Ян Товис кимна, завъртя се кръгом и излезе със стегната стъпка.

Капитан Бревити пристъпи пред трона и се смъкна на едно коляно.

— Ваше величество, да призова ли дворцовия персонал?

— Тук? Бездната да ме вземе дано, не. Започнете във всички други помещения. Хайде. Ъъ, свободна си. Мъжо! Не си и помисляй да си тръгваш.

— И през ум не ми е минавало — отвърна той и успя да запази неутрално изражение пред смразяващия й скептицизъм.

Веднага щом останаха сами Сандалат скочи от трона като убодена от някое древно кабарче.

— Ама че кучка!

Уидал трепна.

— Ян Товис?

— Не тя. Тя е права. Вързана съм с това, засега. Освен това защо трябва да е единствената, понесла тежестта на властта, както деликатно го подхвърли?

— Да, погледнато така, мога да разбера, че се нуждае от приятел.

— Равен донякъде, да. Проблемът е, че не ставам. Не съм й равна. Аз не доведох десет хиляди души в това владение. Едва успях теб да доведа.

Той сви рамене.

— Но сме тук.

— И тя го знаеше.

— Коя?

— Оная кучка Тавори. Някак знаеше, че ще се случи точно това.

— Няма никакво доказателство, Санд — отвърна Уидал. — Гледането беше на Фидлър, не нейно.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Технически подробности, Уидал. Заклещи ме в капана си тя. Изобщо не трябваше да съм там. Не, тя знаеше, че има карта за мен. Няма друго обяснение.

— Но това изобщо не е обяснение, Санд.

Погледът, който му хвърли, беше отчаян.

— Мислиш ли, че не го знам?

Уидал се поколеба.

— Слушай. Твоите сродници идват. Наистина ли си сигурна, че искаш да стоя тук до теб, когато дойдат?

Тя присви очи.

— Това, което всъщност казваш, е: „Искам ли да стоя до нея, когато дойдат? Аз съм само едно човешко същество, мимолетна играчка за кралицата на Мрака.“ Така си мислиш, че ще гледат на теб, нали?

— Ами…

— Грешиш. Ще бъде обратното и може би ще е също толкова лошо. Ще видят в теб това, което си: заплаха.

— Какво?!

Тя го изгледа лукаво.

— Вашата раса сте наследниците — на всичко. И ето те теб, с всички тези ледерии и шейки с разредена кръв, накацали в Карканас. Има ли място на този свят, където вие, проклети кучи синове, да не сте се оказали рано или късно? Така ще мислят.

— Маел знае, имат основание — отвърна той. Огледа тронната зала и си представи десетките застанали в нея величествени Тайст Андий, с твърди погледи и лица като изсечени от камък. — По-добре да се махна.

— Не, няма. Майката Тъма… — И изведнъж млъкна.

Той извърна глава и я погледна.

— Вашата богиня ли шепне в ухото ти, Санд? За мен?

— Ще бъдете нужни — промълви тя и отново изгледа накриво самотната амфора. — Всички вие. Ледерийските бежанци. Шейките. И не е честно. Не е честно!

Той я хвана за ръката, когато понечи да се втурне към глинения съд. Обърна я и я придърпа към себе си, прегърна я стъписан и ужасен: тя плачеше. „Маел! Какво ни очаква тук?“

Но отговор нямаше, а и никога не бе чувствал своя бог толкова далече.

Йедан Дериг задра с върха на меча си и очерта линия в натрошените камъни на Брега. Изливащата се стена от светлина потече по дължината на древното оръжие като млечни сълзи.

— Ние сме деца тук — промълви той.

Капитан Пити изкърти храчка от гърлото си, пристъпи напред, плю в стената, след това се обърна към него.

— Нещо ми говори, че е време бързо да пораснем, Страж.

Йедан стисна зъби, преглътна няколко възможни отговора на мрачната й фраза и каза:

— Да.

— Лицата в прибоя. — Пити кимна към несекващия дъжд от светлина пред и над тях. — Все повече са. И сякаш се приближават, все едно дращят с нокти напред. Всеки момент очаквам да видя протегната ръка. — Пъхна палци в оръжейния си колан. — Работата, сър, е какво става тогава?

Йедан впери очи в Светлопада. Мъчеше се да си припомни спомени, които не бяха негови. Стърженето на кътници звучеше като далечен гръм в главата му.

— Бием се.

— И затова ли привлякохте всеки с ръце и крака в тази своя армия?

— Не всеки. Ледерийските островитяни…

— Могат да надушат бедата по-добре от всеки друг. Осъдени престъпници, почти цялата им пасмина. Всичко тук е въпрос на нерви, сър, и щом схванат нещата, те ще се появят.

Той я изгледа.