Стивън Ериксън - Сакатият бог

Смирение извърна очи.

— Настоявам, че е най-добре да премахваме всяка поредна заплаха, когато възникне, сестро Благоговение.

Благоговение се намръщи.

— А ако врагът в цитаделата изчезне също тъй мистериозно, както се появи? Само за да се появи, може би, тук, в самото подножие на Великия шпил? Докато брат Усърдие е задържан в другия край на долината Естобанси? Тогава какво? — попита тя. „Да, най-добре да спорим тук, сами, без да ни чуват слугите ни Разводнени и Изповядани.“ Продължи, като този път заговори на всички: — Цяла Коланси беше прочистена — как можехме да не го направим, след като щом стигнахме тези брегове, видяхме ужасните щети, нанесени на тази земя? Естобанси остава, защото засега ни е нужно да остане. За да изхранва Изповяданите и Разводнените. Когато Сърцето бъде принесено в жертва на този олтар, братя и сестри, дори нуждата ни от човешки армии ще приключи. Краят на човешкия свят започва тук — трябва да защитим това място над всички други, дори Естобанси. Някой от вас отрича ли това?

Мълчание.

Благоговение се обърна към Смирение.

— Сестро Смирение, в името на вашите предци, моля за търпение. — И тук най-сетне последва реакция. Лицето на Смирение се стегна и тя залитна като ударена. Доволна, Благоговение небрежно продължи: — Всичко, което е нужно, е в движение още сега, докато си говорим. Ще има дъжд преди бурята. Трябва да има. Моля да се отправите веднага към мъртвите земи, за да сте нашите очи, настроени да ни предупредят, в случай че се появи заплаха от някой неочакван кът. — Махна с ръка. — Всъщност вземете сестра Справедливост със себе си.

— Добра тактика — каза брат Усърдие със суха усмивка.

Смирение се поклони сковано.

— Както желаете, сестро Благоговение.

Доловила нещо алчно в очите на по-младата жена, Благоговение се намръщи, изведнъж обзета от притеснение. „Ах, предвиден ли бе ходът ми? Влязох ли слепешком в капан? Искаш да бъдеш пратена в Пустините, Смирение. Защо? Какво развихрям тук?“

— Разположението ни, сестро Благоговение?

Тя кимна с любопитство.

— Да?

— Сестра Справедливост ще вземе южните земи, докато аз пътувам на запад.

„Пак? А какво прави там първия път? Какво намери?“

— Много добре — каза Благоговение. — Ето, стоим на Олтара на Съда, отново обединени в своите начинания. С кротост и смире…

— Благословени Чисти!

Викът дойде от ръба на стълбището. Обърнаха се и видяха Амис Разводнения, лицето му бе пламнало от напрежение. Бяха го оставили на Третата площадка, срещу източната страна на Шпила.

Благоговение закрачи към него.

— Братко, каква вест ни носиш така припряно?

Той се олюля на олтара и посочи на изток.

— Благословени Чисти! В залива… кораби ! Много, много кораби!

Благоговение забеляза тревогата и стъписването в очите на сродниците си и я обзе задоволство. „Да, невидими заплахи ви връхлитат вече всички.“

— Брат Усърдие, съберете Бранителите и пробудете нашия лабиринт в Разводнените подкомандири. Акраст Корвалайн ще е нашата настръхнала стена днес. — „А сестра Благоговение? Е, добре, може би тя ще бъде Порталът.“

Смирение и Справедливост изтичаха до източния ръб на олтара. Взряха се за миг надолу, после Справедливост се обърна.

— Бойни кораби, братя и сестри. Сиви като вълци над водата.

— Да слезем ли да ги посрещнем? — попита Благоговение.

Усмивката на Усърдие бе мрачна и жестока.

Той коленичи сред Хаоса. Вълни го затиснаха да скършат костите му. Свирепи ветрове се вкопчиха в него, жадни да разкъсат душата му. Но беше влязъл тук по своя воля. С предизвикателство, готово да се опълчи на самата Бездна.

„Не всичко е подчинено на съдбата. Не трябва да бъде.“

„Не всичко е всечено в камък, заровено дълбоко и завинаги скрито от погледа на смъртен.“

„Трябва да има повече. Във всички светове непоклатимите закони са затвор — и аз ще ни видя свободни!“

Беше срещнал Хаоса с ярост в съществото си, настръхнала броня от гняв, неуязвима за всичко, което летеше към него. Беше влязъл в разбушувани морета от лудост и се беше вкопчил здраво в разсъдъка си. И тогава, накрая, беше стоял неогънат, сам, опълчен на самата вселена. Законите тук бяха лъжи, доказателствата бяха фалшиви. Камък, през който може да мине ръка. Вода, която може да се диша. Въздух, непроницаем като стена. Огън, който да утоли най-убийствена жажда. Светлина, която заслепява, тъмнина, която разкрива. Звярът вътре в това бе сърцето на достойнството, разумната същина на най-чисто дивачество. В живота — тайните кодове на смърт. В смъртта — семената на живот.