Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Ако посмеете да си спомните това, ще разберете. Аз съм убиецът на деца — на вашите деца. — О, не! Не ми се правете на ужасени! Вашите ръце са червени с кръвта на моите деца! Не можете повече да ни убивате, но ние можем да убиваме вас, така че ще го правим. Ние сме мечът на древни спомени. Спомени за огън, спомени за лед, спомени за болката, която ни нанасяхте. Аз ще отвърна на вашето престъпление. Аз ще съм ръката на вашето окончателно унищожение. До последното дете.“

„Аз съм Онос Т’уулан и някога бях Имасс. Някога гледах как цветята танцуват на вятъра.“

„Виждате ли армията ми? Дошла е, за да ви убие. Да ви прогони в студените долини. Да ви прогони в пещерите и в скалите над връхлитащи с грохот морета. И ще е все едно. Както тези убежища предадоха нас, така ще предадат и вас.“

„Виждам добре тази истина: вие изобщо не очаквахте завръщането ни.“

„Толкова по-зле за вас.“

Да, щяха да му харесат тези мисли, този праведен проглас, че мъстта е заслужена и затова — справедлива. И че невинността на младите е лъжа, когато са станали наследниците, когато са затлъстели от злите дела на своите предци.

Знаеше, че това са мислите на Олар Етил, нашепвани в тайните кътчета на душата му. Разбираше я добре. Винаги я беше разбирал.

Баргастите заслужаваха съдбата си. Бяха убили жена му, децата му. И той помнеше наглостта в очите на убийците на семейството си — но как бе видял това? Беше невъзможно. Та той вече бе мъртъв тогава.

„Тя пропълзява вътре в мен. Олар Етил, не те искам. Искаш ме да ти служа. Искаш… да, знам какво искаш, и смееш да го наричаш изцеление.“

„Мъртъв разсад има в тебе, Гадателко на кости. Изсъхнало, безжизнено нещо. В други то продължава да живее, понякога крехко и гладуващо, понякога здраво и сито със сладката болка. Този разсад, Олар Етил, има име и дори името би изкривило с горчилката си устните ти. Името е състрадание.“

„Един ден ще застана пред тебе и ще те целуна, Олар Етил, и ще ти дам вкуса на нещо, което никога не си притежавала. И ще видя как ще се задавиш. Ще плюеш с горчива ярост. И дори тогава, за да ти покажа смисъла му, ще плача за тебе.“

„Твърде дълго сме бягали от него. Нашият народ, нашият благословен, обречен народ. Можеш ли една сълза да пролееш за тях, Гадателко на кости? За твоите предполагаеми деца? Те живяха добре в бавното си пропадане, много добре — покажи ми гледката, която така и не видях, мига, който така и не познах, когато стоях пред първите хора. Кажи ми за кръвта, която пролях, в ответ на най-последното ми престъпление, за да слее двете, сякаш праведността е маска, която да се носи отново и отново. Вечно.“

„За глупак ли ме смяташ?“

„Ток, моят брат, ме отпрати. Но сега мисля, че беше принуден. Сега си мисля, Олар Етил, че ти го държеше здраво. Изгубил съм брат и знам, че никога няма да се върне. За неговата съдба бих плакал.“

„Стига само да можех.“

Някъде на изток се сбираха сили. Древният лабиринт на Телланн беше бушуващ огън, като равнините, огрени от пламъци на всички хоризонти. Можеше да усети зноя, можеше да вкуси горчивия дим. Другаде — недалече — Омтоуз Феллак кипеше съживен с грохота на цепещ се лед. Пращяха морета и стенеха долини. А още по-близо вонята на К’Чаин Че’Малле се носеше по ветровете силна и люта като змийски корем. А сега… „да. Акраст Корвалайн. Бледите стари призраци крачат отново по земята. Древните лабиринти се надигат отново. В името на всички духове на пръст и вода, какво е започнало?“

„Олар Етил, в това, което иде, Т’лан Имасс ще са като прашинки сред ураган. А това, което търсиш… не, цената е твърде висока. Твърде висока.“

И все пак продължаваше напред, сякаш все още съществуваше предопределение за народа му, сякаш самата смърт не беше никаква преграда пред славата, която ги чакаше. „Изгубили сме умовете си. Ток-младши, каква е тази зимна виелица, която така ни носи напред? Ела при мен, нека поговорим отново, както някога. Ток-младши, прощавам ти. За раните, които нанесе, за всичко, което ми отказа, не мога да направя друго, освен да ти простя.“

Едно последно пътуване към бурята. Щеше да води. Изгубените му събратя щяха да следват. По-малки от прашинки можеше да са Т’лан Имасс, но щяха да са там. „Няма да бъдем забравени. Заслужаваме по-добра участ.“

Три хиляди Т’лан Имасс вървяха след Онос Т’уулан. Оршайн, Бролд и още двадесет забравени клана — онези, които бяха паднали във Войните, онези, които се бяха предали на отчаянието.

Вероятно, подозираше Ристале Ев, Онос Т’уулан не съзнаваше, че е разтворил ума си за тях, че ужасните чувства, които се бореха в душата му, се изливат навън да ги погълнат всички. Древните прегради бяха сринати и тя с всички останали удържаше на бурята в мълчание, изтръпнала отвсякъде.