Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Не чувствам нищо.

— Не ти вярвам.

— Не чувствам нищо, защото не е останало нищо.

— Аха. Сега ти вярвам, Ном Кала. — Той огледа касапницата. — Мислех да стоя тук, докато самите кости не изчезнат под пръстта, скрити от треви и храсти. Докато нищо не остане от това, което се случи тук. — Помълча и повтори: — Мислех.

— Няма да намериш никакво наказание, Калт Урманал.

— Да, това беше думата, която търсех. Бях я забравил.

— Както си искал.

— Да. Както исках.

Никой от двамата не проговори повече чак докато слънцето отново не се скри и не отстъпи небето на Нефритените странници и на разбитата луна, която се издигна боязливо на североизток. Тогава Калт Урманал вдигна оръжието си.

— Надушвам кръв.

— Да — каза Ном Кала.

— Безсмъртна кръв, още непролята, но… скоро.

— Да.

— В мигове на убийство светът се смее — каза Калт Урманал.

— Мислите ти са жестоки — отвърна Ном Кала, докато прибираше полепналия си с косми боздуган в клупа, стегнат на гърба й. Извади харпуните си.

— Нима? Ном Кала, познавала ли си някога свят на мир? Знам отговора. Съществувал съм много по-дълго от теб и през това време нямаше никакъв мир. Никога.

— Познавала съм мигове на мир — отвърна тя и го погледна. — Глупаво е да очакваш повече от това, Калт Урманал.

— Търсиш ли сега такъв миг?

Тя се поколеба, преди да отвърне:

— Може би.

— Тогава ще тръгна с теб. Ще пътуваме, за да го намерим. Онзи единствен, най-скъп миг.

— Не се вкопчвай в надеждата.

— Не, ще се вкопча в тебе, Ном Кала.

Тя потрепери. И прошепна:

— Не прави това.

— Мога да видя, че си била красива някога. А сега, заради копнежа в празното ти сърце, си красива отново.

— Така ли ще ме изтезаваш? Ако е така, не пътувай с мен, умолявам те.

— Ще бъда безмълвен до теб, освен ако не решиш друго, Ном Кала. Погледни ни, оставаме ние двамата. Безсмъртни и толкова пригодни да търсим този миг на мир. Да започнем ли?

Тя не отвърна нищо и тръгна.

Той също.

„Помните ли как танцуваха цветята на вятъра? Три жени коленичиха в меката глина до потока, гребнаха с шепи бистра вода и я пръснаха по омекналите кожи на пран’аг, преди да ги вържат. Преселението на пран’аг беше започнало, по рогата им имаше меко кадифе, а насекомите кръжаха на искрящи облаци, пърхаха като възхитителни мисли.“

„Слънцето бе топло в онзи ден. Помните ли?“

„Лъскави камъчета се вадеха от торбите, обикаляха по кръга смеещи се младежи, а месото вече беше почти опечено и всички се събираха за пиршеството. Беше, с тези прелестни гледки, ден като всеки друг.“

„Зовът от края на лагера не беше прекомерно тревожен. Трима странници, приближаващи се от юг.“

„От един от другите кланове, познати лица, усмивки за поздрав към родственици.“

„Вторият вик смрази всички.“

„Излязох с другите. Държах най-хубавото си копие и с всички мои воини около мен се чувствах сигурен и дързък. Онези, които се приближаваха, не бяха родственици. Бяха странници. Ако се наложеше, щяхме да ги отблъснем.“

„Имаше го този миг — моля ви, трябва да си го спомните с мен. Стояхме в редица, докато те не се приближиха на шейсет крачки от нас и не се вгледахме в лицата им.“

„Видяхме самите себе си и в същото време — не. Смътни различия. Бяха по-високи, с по-тънки кости. Покрити с фетиши, с раковини и зърна кехлибар. Лицата им не притежаваха закръглената кротост на лица на Имасс. Чертите бяха изострени, скулести. Костите на челюстта под устата им изпъкваха под тъмни бради. Видяхме оръжията им и те ни смутиха. Видяхме хубостта на кожените им облекла и се почувствахме унизени.“

„Очите им бяха нагли, с цвета на пръст, а не на небе.“

„Тези тримата се опитаха да ни прогонят. С жестове. Тази ловна земя вече бе тяхна. Ние бяхме натрапниците. Помните ли какво изпитахме тогава? Погледнах в лицата им, в очите им, и видях истината.“

„За тези високи странници ние бяхме ранаг, ние бяхме бедерини, ние бяхме пран’аг.“

„Убийството им не промени нищо, а кръвта по оръжията ни ни отслаби с ужаса си. Моля ви, умолявам ви, спомнете си това. Това бе денят, в който светът започна да умира. Нашият свят.“

„Кажете ми какво помните вие , които стояхте срещу тези груби диваци с техните плоски лица, тези тромави същества с червени и руси коси. Кажете ми какво изпитвахте, опишете възмущението си, когато не се присвихме от страх, гнева си, когато ви посякохме.“

„Знаехте, че ще дойдете отново, в невъобразима чет. И щяхте да ни изловите, да ни подгоните, да ни изтласкате в студени долини и скални пещери над връхлитащи с грохот морета. Докато всички не изчезнем. И тогава, разбира се, щяхте да се обърнете един против друг.“