Стивън Ериксън - Сакатият бог

Можеше да опита с послание. Да го сътвори и да го изпрати с воля и сила — възможно ли бе да стигне толкова далече?

— Струва си да опитам — промърмори. — Утре сутринта.

Засега щеше да се опита да поспи. Ако не станеше — е, разполагаше с кръвта на Елейнт и нейния убийствен, страстен зов.

Вдигна глава и се загледа на юг. Знаеше, че в далечния край на хребета има просторна долина със склонове, прорязани с тераси с обилна зеленина. Имаше градове, села и укрепления, и високи кули, които пазеха мостове през реките. Имаше десетки хиляди хора, които работеха по тези тесни тераси.

Бяха летели толкова високо над всичко това, че за човешко око бяха буквално невидими. А когато се доближиха до извисилия се хребет на север от долината, близо до най-западния й край, бяха видели военен лагер — армия, обсадила някаква крепост, всечена в първия от планинските склонове. Руд се беше учудил. Гражданска война? Но Силхас Руин не бе проявил любопитство. „Хората правят каквото си искат и когато си искат, Риад.“

Все пак си представи, че точно сега вътре в онази цитадела е топло.

Стига все още да се държеше срещу врага. Незнайно защо беше сигурен, че се държи. „Да, хората правят каквото си искат, Силхас Руин, и адски упорито при това.“

Мислите му бяха земя, а кръвта бавно се движеше през нея, просмукваше се като летен дъжд. Виждаше как другите го гледат, когато си мислеха, че вниманието му е насочено другаде. Толкова по-голям бе от тях, с броня от кожа на далк, с етилийски боздуган с изваяно лице на всяка от четирите посоки, както подобаваше за небесния дар от Вещицата.

Слушаше ги как подготвят оръжията си, затягат каишките на броните и заключват решетъчните набузници на шлемовете и знаеше, че в последните седмици се е превърнал в планината, под която се присвиваха, в канарата зад гърбовете им, на фланговете им, на върха на копието — там, където се окажеше най-необходим, там щеше да бъде.

Колко врагове беше убил? Нямаше представа. Десетки. Стотици. Те бяха Ноктите на смъртта, тяхната чет бе неизброима и това, знаеше той, не беше преувеличение.

Приятелите му нашественици, които наброяваха в началото десетки хиляди, вече бяха оредели. Възможно бе други части все още да напират напред, някъде на юг или на север, но те нямаха в редиците си воин Тел Акаи. Нямаха драконоубиец. „Нямат мен.“

Земята не умираше бързо. Пръстта бе черно царство на безброй усти, на ненаситни гладници. В една-единствена шепа бушуваха милион войни. Смъртта винаги беше врагът и в същото време смъртта бе източникът за препитание. Нужна беше свирепа воля, за да бъде убита земята.

Един по един приятелите му — вече останали едва двадесетина — заявяваха готовността си, като се вдигаха на крака и стискаха в металните ръкавици нащърбените си очукани оръжия. И какви оръжия! Всяко бе достойно за десетки епични песни за блясък и печал, ликуване и покруса. Самите воини стояха гордо изправени, впили очи на изток, и устните им бяха изкривени в горчива насмешка.

Това беше война, която не можеха да спечелят.

Епичен марш, от който нито един велик герой нямаше никога да се върне.

Земята в него закипя с внезапен плам и той се надигна, боздуганът се извиси в огромните му ръце. „Ще сме живели, както никой друг не е живял. Ще умрем, както никой не е умирал. Можеш ли да вкусиш този миг? Кълна се във Вещицата, мога!“

Извърна лице към приятелите си и ги дари с широката си усмивка.

Увенчаните с бивни усти се разтвориха като разцепена плът и леден смях изпълни въздуха.

Ублала Пунг простена и отвори очи. Още сънища! Още ужасни видения! Превъртя се настрани и примига към импровизирания бивак и присвитото тяло на жената баргаст. Неговата любима. Обожаваната. Не беше честно, че го мразеше. Пресегна се и придърпа странния боздуган с четирите му лица от синкаво желязо. На вид трябваше уж да е тежък и сигурно беше — за някои. И си имаше име, свое собствено име. Но го беше забравил. „Дузина и още четири епични песни. Песни за трясък и въргал, лудуване и сласт.“

Може би просто се преструваше, че спи. И пак се беше опитала да го убие. Последния път Драконъс я беше спрял — появи се сякаш отникъде, сграбчи я за китката и задържа върха на камата на половин пръст от дясното око на Ублала. След това така я зашлеви, че я просна на земята.

— По-добре да я убием веднага, Ублала — така каза.

Ублала изтри съня от лицето си и продължи да си спомня.

— Не, моля те, не прави това — беше му отговорил. — Обичам я. Просто се спречкахме. Веднага щом се сетя за какво, ще й се извиня, заклевам ти се.