Стивън Ериксън - Сакатият бог

Абрастал помълча, след което сви рамене.

— Това в общи линии сложи край на търговията ни с Изтока. Като сухоземни хора, а не морски, ние пращахме търговските си кервани по старите южни маршрути, но малкото, които се връщаха, ни разказваха само за опустошения. Търговските кораби, които наехме след това, навлязоха в Пеласийско море и намериха задръстени с тиня пристанища и изоставени градове по цялото крайбрежие. Не можаха да намерят никой останал, с когото да търгуват.

— Продължиха ли пътя си до Коланси? — попита Тавори.

— Само първите няколко. И с основание. Инквизиторите не бяха гостоприемни. — Тя пресуши чашата си и я протегна да я напълнят отново. — Обмисляхме война, адюнкта. Въпреки че корабите не бяха наши, бяхме готови да им дадем кралска привилегия и бяхме крайно възмутени от избиването на невинни. — Кимна към бойния главатар на баргастите. — Дори привлякохме наемническа армия.

— И все пак не обявихте война — отбеляза Брис.

— Не. Изпратих агент, моята Единадесета дъщеря. Тя не оцеля, но все пак успя да ми изпрати… послание. Инквизиторите изобщо не бяха човешки същества.

— Правосъдие… — Банашар извади малка делва изпод наметалото си. — Сладкото противоречие, за което са се хванали, като… — Погледна делвата в ръката си. — Като за вино. Няма истинско правосъдие, ще кажат, без най-основното право, което е възмездието. Опасно е да разхищавате света, скъпи приятели. Един ден някой ще реши да заговори от името на този свят. Един ден някой ще потърси сметка. — Бившият жрец изсумтя. — Но Форкрул Ассаил? Богове на бездната, дори Лиосан щяха да са го направили по-добре. — Вдигна малката делва, отпи и въздъхна. — Имаше храмове на Д’рек някога. В Коланси. — Погледна ухилен към Тавори. — Горко на всички от изповедите на един жрец, а, адюнкта?

— Не човешки същества — повтори Абрастал. — Мощта им беше ненакърнима и като че ли се усилваше. Не обявихме война. — Погледна адюнктата в очите. — Но ето ни тук.

Адюнкта Тавори се обърна към Брис Бедикт.

— Принце, все още не съм имала възможността да ви благодаря за намесата в деня на На’Рук. Това, че Ловците на кости все още съществуват, се дължи на вашата храброст и на доблестта на войниците ви. Без вас и без хундрилите изобщо нямаше да се изтръгнем от онова сражение.

— Боя се, адюнкта — отвърна Брис, — че не бяхме достатъчно, и съм сигурен, че Боен водач Гал, както и Ханават тук, изпитват същото. Вашата армия е наранена. Отпорът от тежката пехота и морската пехота ви отне войниците, от които най-много се нуждаете сега. — Погледна за миг към Кругава и продължи: — Адюнкта, споделям тревогата на Смъртния меч от това, което предлагате сега.

— Ловците на кости ще продължат похода си сами — заяви Тавори.

— Нима ни казвате, че нямате повече нужда от нас? — попита Брис.

— Не, нуждата ми от вас никога не е била по-голяма.

Кралица Абрастал пак подаде чашата си на Сорт и след като тя я напълни, каза:

— В такъв случай сте ме подвели, адюнкта. Явно знаете повече за врага — тези Форкрул Ассаил — и за техните цели от който и да е от нас. Или — поправи се тя — си мислите, че знаете. Бих искала да изтъкна, че Инквизиторите вече не създават впечатление за експанзионистични намерения — Блудния знае, имаха достатъчно време досега да докажат обратното.

Смехът на Банашар бе тих, но стържещ.

— Ловците на кости тръгват сами и пускат кръв на всяка стъпка. Юмруци, капитани и готвачи питат едно и също: какво знае тя? Откъде го знае? Кой говори на тази корава жена с мрачните очи, този меч Отатарал, откраднат от ножницата на императрицата? Бързия Бен ли беше, нашият загадъчен Висш маг, който вече не крачи с нас? Юмрук Кенеб ли беше? Или може би императрицата не е господарката на измяната, както всички вярвахме, и Върховният маг на империята Тайсхрен сега се промъква по стъпките ни, сянка, която никой не хвърля. — Вдигна делвата си за наздравица. — Или тя просто е полудяла? Но не, никой от нас не мисли това, нали? Тя знае . Нещо голямо. Но какво? И откъде го знае? — Отпи, люшна се за миг като да падне, но се закрепи преди Лостара Юил да е посегнала да го хване. Щом я забеляза, й се усмихна вяло.

— Или бившият жрец шепне в ухото й? — Въпросът бе зададен от Юмрук Блистиг, с напрегнат и хладен тон.

Банашар повдигна вежди.

— Последният жрец на Д’рек няма време за шепнене, скъпи ми безгръбначен Юмрук Блистиг…

Юмрукът изръмжа проклятие и щеше да тръгне напред, ако Кайндли не излезе бързо на пътя му.