Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Или може би знаят.“

„Незасвидетелствани. Чух за това, за това, което им е казала. Незасвидетелствани… става, когато никой не оцелее.“

Беше възнамерявал да ги събере по време на преговорите на адюнктата, но прегрупирането на отделенията бе отнело повече време, отколкото бе предполагал — предположение, което се оказа глупаво оптимистично. Въпреки празнините, зейнали като безмълвен вой в кръга около лагерните огньове, морските пехотинци и тежките все едно бяха пуснали корени в земята. Трябваше да ги дърпат, ритат и влачат от старите им места.

За да се вместиш в нещо ново, трябва да оставиш старото зад гърба си, а това не е толкова лесно, колкото звучи, защото означава да приемеш, че старото е мъртво, отишло си е завинаги, колкото и упорито да си се опитвал да устоиш.

Фидлър знаеше, че е бил същият. Не по-различен от Хедж в това отношение. Тежките и морската пехота бяха премазани. Застанал над тях като някой резач над натрошеното тяло на пациент, който се мъчи да проумее какво точно виждат очите му, отчаяно се напряга да различи нещо разпознаваемо, той беше гледал как бавно се стичат в падината, която бе избрал за срещата. Докато слънцето гаснеше в небето, докато двойки бойци от отделенията, тръгнали да издирят някой липсващ другар, се връщаха с намръщения приятел подире им… да, беше тъжна гледка и негодуванието натежаваше в прашния въздух.

Беше изчакал, понасяйки нетърпението на вече събралите си, докато най-сетне, с бързо настъпващия мрак, в тълпата се вля и последният непокорен войник — Корик.

„Добре. Можеш да се блъскаш по челото колкото искаш. Когато черепът е станал здрава каменна стена, няма начин да я пробиеш.“

— Тъй — заговори Фидлър. — Вече съм ви капитан. — Взря се в лицата им. Едва половината като че ли изобщо му обръщаха внимание. — Ако Уискиджак можеше да ме види, сигурно щеше да се задави — никога не съм ставал за нещо повече от това, което бях в началото. Сапьор…

— И какво сега? — извика някой. — Искаш да те съжалим ли?

— Не, Гонтай. След като всички толкова се самосъжалявате, не бих имал шанс, нали? Гледам ви сега и знаете ли какво си мисля? Мисля си: вие не сте Подпалвачи на мостове. Много далече сте от това.

Дори и сумракът не можеше да скрие твърдата враждебност, която си спечели.

— М-да. Виждате ли, чак в Черното псе най-сетне ни прещрака в главите, че сме ходещите мъртъвци. Някой искаше да останем в земята и проклет да съм, ако не свършихме общо взето там. В тунелите на Пейл, гробниците на Подпалвачите на мостове. Гробници, които изкопаха за себе си. Чухме за няколко обесени кръшкачи чак в Черен Корал и телата им накрая се оказаха в Лунния къс, в деня, в който бе изоставен от Тайст Андий. Край на историята, но както казах, видяхме идващия край от много далече.

Замълча, потънал за миг в спомените си, милионите загуби, добавени към това, което изпитваше сега. След това се овладя и вдигна отново очи.

— Но вие. — Фидлър поклати глава. — Вие сте твърде глупави, за да схванете какво ви се набива в главите още от Ю’Гатан. Опулени тъпаци.

Кътъл отпред проговори:

— Ние сме ходещите мъртъвци.

— Благодаря за добрата новина, Фид — каза някой приглушено.

Неколцина се изсмяха, но горчиво.

Фидлър продължи.

— Ония гущери ни ухапаха грозно. Всъщност общо взето ни размазаха. Огледайте се. Ние сме това, което остана. Димът над Пейл изтънява и ето ни тук. Да, трудно ще ме обърне вече някой да гледам в грешната посока. Мислите си, че се чувствате като говна — опитайте се да сте на мое място, момчета и момичета.

— Мислех, че ще решаваме какво да правим — обади се Гонтай.

— Това ли си мислеше, сержант? Това ли си мислеше наистина, че ще правим тук? Че ще гласуваме за нещо? Ще си вдигнем ръчичките, след като си помрънкаме малко? Че ще си изровим дупчиците и ще се сврем в тях като в утробата на мамчето? Кажи ми, сержант, за какво точно сме се събрали?

— Да измислим как да се измъкнем.

— Ако ставаше с мислене, ти изобщо нямаше да си сержант.

— Ти свика това проклето събрание, капитане…

— Аз, да. Но не за да вдигаме ръце. Адюнктата иска от нас нещо специално. Щом излезем от другата страна на Стъклената пустиня. И тук ви го казвам, ние ще бъдем нейната лична малка армия. Никой не кръшка, ясно ли е? В похода стоите плътно. Пазите си оръжията, държите ги наточени и чакате думата ми.

— Армия ли наричаш това, капитане?

— Ще трябва да свърши работа, нали?

— Та какво точно се очаква да направим?