Стивън Ериксън - Сакатият бог

Гъд се намръщи.

— В смисъл, не искаш да се обясниш.

— Ти не дезертира ли? — попита Ботъл. — Ако си го направила, Мейсан, тръгнала си в грешната посока, освен ако не гориш от желание да те обесят.

— Не е дезертирала. — Рутан Гъд се обърна и тръгна. — Специална мисия за адюнктата.

— А вие откъде знаете, сър? — Мейсан забърза след двамата мъже.

— Не знам. Просто предположих. — Почеса се по брадата. — Имам дарба за това.

— Много дарби има нашият капитан — измърмори Ботъл.

Каквото и да ставаше между тези двамата, трябваше да си признае, че се радва да ги види.

— Та как се отделихте от армията вие? — попита тя. — Между другото, изглеждате много зле. Ботъл, в кръв ли си се къпал или какво? Едва те познах.

— И ти щеше да изглеждаш така, ако беше лежала погребана под петдесет трупа половин ден.

— Не чак толкова дълго — поправи го капитанът.

Тя затаи дъх.

— Значи сте били в сражението. Какво стана, в името на Гуглата?

— Липсват парчета — отвърна Ботъл и сви рамене.

— Парчета?

Той като че ли понечи да каже нещо, но явно премисли.

— Не можах да хвана всичко. Особено, ъъ, втората част. Но нали знаеш, Мейсан, всички приказки за голямото изхабяване сред офицерите в малазанската армия? — Врътна палец към Рутан Гъд. — С него не е така.

— Ако чу възмущение в тона му, то е защото му спасих живота — каза капитанът.

— А колкото до самодоволството в тона на капитана…

— Добре — сопна се тя. — Да, адюнктата ме прати да намеря някои хора.

— Явно не си успяла — подхвърли Ботъл.

— Не е — рече Рутан Гъд.

— Значи това, дето ми лази по кожата, не са бълхи?

Рутан Гъд се озъби в зла усмивка.

— По-скоро са, войник. Честно казано, изненадан съм, че изобщо чувстваш нещо — о, знам, ти си маг. Излъсканият ашик на Фид, нали? Все пак знаят как да се крият кучите синове.

— Чакай да се сетя. В коня са. Нямаше ли някаква приказка за…

— Поуката от която непрекъснато остава неразбрана — намеси се Рутан. — Няма нищо общо с това, което си мислиш. Фактът е, че поуката от приказката е „не вярвай на коне“. Някои хора понякога се вглеждат твърде надълбоко в такива неща. В други моменти не се вглеждат достатъчно дълбоко. Но повечето пъти изобщо не се вглеждат.

— Ако искате, мога да ги помоля да се покажат — каза Мейсан Джилани.

— Нямам абсолютно никакъв интерес към…

— Аз имам — прекъсна го Ботъл. — Извинете, че се намесих, сър.

— Извинение, което не съм готов да приема, войник. Колкото до тези гости, Мейсан Джилани, предложението ти категорично се…

Прахта около тях се завихри.

След няколко мига ги обкръжиха петима Улан Имасс.

— Богове на бездната — измърмори Рутан Гъд.

Немрящите воини като един се поклониха на капитана. Единият проговори:

— Поздравяваме те, Древен.

Втората ругатня на Гъд бе на език, който Мейсан Джилани изобщо не бе чувала.

„Не е каквото си мислиш“, беше казал той, докато онези прастари същества му се кланяха. И нищо повече не каза. Малко след това Т’лан Имасс изчезнаха и тримата продължиха напред, докато нощната тъмнина се сгъстяваше.

На Ботъл му се искаше да запищи. Компанията на капитана през последните няколко дни беше изпитание за търпението му и повод за безкрайно разочарование. Нямаше го много в приказките. „Рутан Гъд. Или каквото там ти е името всъщност. Не е каквото си мисля? Откъде знаеш какво си мисля? Освен това е точно каквото си мисля. Фид си има своя излъскан ашик, а изглежда, че и адюнктата си има.“

Проклет от Гуглата Древен бог — в края на краищата пред какъв друг „Древен“ щяха да се кланят Т’лан Имасс? А и откога изобщо се кланяха на когото и да било?

Пороят от въпроси на Мейсан Джилани съсухри Т’лан Имасс на прах доста набързо, според Ботъл поне. Като изправени камъни, всички те пазеха тайните си заровени дълбоко вътре. Не беше дори въпрос на дразнеща сдържаност. „Просто не им пука. Обяснения? Какъв е смисълът? Кой го интересува какво си мислиш, че трябва да знаеш, между другото? Ако съм камък, подпри се на мен. Ако съм развалина, отпусни уморения си задник на отломките. Ако съм Древен бог, е, Бездната да те вземе дано, не гледай към мен за каквото и да било.“

Но беше препуснал срещу На’Рук, след като можеше да препусне в обратната посока. Отиде и даде отпор. В какво го превръщаше това? В поредния загадъчен индивид на служба при адюнкта Тавори Паран от Унта? „Но защо? Дори императрицата не я искаше накрая. Т’амбър, Бързия Бен, дори Фидлър — те стояха с нея дори когато това струваше живота им.“