Стивън Ериксън - Сакатият бог

Войници мърмореха, че не вдъхва и едно проклето нещо в тях. Войници негодуваха, че не е Дужек Едноръкия, нито Колтейн, нито Кръст, нито Дасем Ълтър. Не знаеха какво е. „Никой от нас не знае, ако става въпрос. Но виж ни, тук, сега, виж как се връщаме при нея. Далхонийка, която може да язди вятъра — силния вятър поне. Древен бог… и аз. Богове на бездната, сигурно съм си изгубил ума.“

„Не съвсем. Разкъсах го. За да може Бързия Бен да се погрижи повечето да се върне. Чувствам ли се различен? Променен ли съм? Как бих могъл изобщо да знам?“

„Но Ловците на кости ми липсват. Липсва ми клетото отделение. Липсва ми проклетата адюнкта.“

„Ние сме само мечът в ръката й, но е удобно да го стиснеш в ръката си. Използвай го тогава. Просто го направи със стил.“

— Лагерни светлини напред — каза Мейсан Джилани от гърба на коня си. — Изглежда адски голям лагер.

— Съюзниците й са пристигнали — каза Рутан Гъд.

— Тя знае ли, че си жив, капитане? — изсумтя Ботъл.

— Защо трябва да знае?

— Ами защото…

— Аз съм капитан, войник.

— Който връхлетя сам срещу цял легион На’Рук! Брониран в лед! С меч от лед! С кон…

— О, стига, Ботъл. Нямаш представа колко съжалявам, че го направих. Хубаво е да оставаш незабелязан. Може би някой ден вие хората най-сетне ще разберете това и ще изоставите безумните си амбиции, досадната си самоизмамна мегаломания. Не сте изсрани от някой бог от високото. Не сте начертани в плътта на божественото — или поне не повече от който и да е и каквото и да е друго. Какво ви е на всички вас, между другото? Натикате си пръчка в задника и после се перчите колко високи и изправени стоите. Войник, мислиш ли, че си оставил дните, в които си пълзял, зад деня, в който си спрял да сучеш от майчината си гръд? Запомни го от мен — още пълзиш, момче. И сигурно винаги ще пълзиш.

Ботъл не каза нищо.

— Вие двамата продължете — рече Мейсан Джилани. — Трябва да се изпикая.

— Значи онова последното беше конят? — попита Рут.

— Много смешно. — Тя дръпна юздите.

— Добре де, поклониха ти се — каза Ботъл, след като двамата с капитана продължиха напред. — Защо си го изкарваш на мен?

— Не съм… о, все едно. Да ти отговоря. Не, адюнктата не знае нищо за мен. Но както казваш, скъпоценната ми анонимност приключи — или ще приключи, ако в момента, в който стигнем в лагера, изтичаш до сержанта си.

— Ще го направя със сигурност — отвърна Ботъл. — Но не за да се раздрънкам, че си Древен бог, ако не искаш.

— Бог? Не бог, Ботъл. Казах ти: не е каквото си мислиш.

— Ще затая малката ви гадна тайна, сър, ако това искате. Но онова, което всички видяхме в онзи ден, няма да се промени, нали?

— Магията на Ездача на бурята, да. Онова.

— Онова.

— Заех го.

— Зае го?

— Да. Аз не крада, Ботъл.

— Разбира се, че не, сър. Не ви и трябва, нали?

— Точно така.

Ботъл кимна в сумрака, заслушан в стъпките на коня на Мейсан зад тях.

— Заел го.

— Неразбран народ са Ездачите на бурята.

— Несъмнено. Отчаяният страх не оставя много място за друго.

— Интересно — промълви тихо Рутан Гъд. — Нуждите се събраха някак. А съм твърде стар, за да вярвам в съвпадения. Все едно. Правим каквото правим, и толкова.

— Звучи все едно, че го е казал Фидлър.

— Фидлър е мъдър човек, Ботъл. Също така е най-добрият от вас, макар че едва ли ще го разберат мнозина. Не толкова ясно като мен поне.

— Фидлър значи, капитане? А не адюнктата?

Чу тихата въздишка на Рутан Гъд. Беше изпълнена с тъга.

— Виждам постове.

— И аз — рече Мейсан Джилани. — Не са малазанци. Периши са.

— Наши съюзници — каза Ботъл и погледна намръщено към Рутан Гъд, но, разбира се, беше твърде тъмно, за да е видял това. „Но пък какво значи тъмно за един проклет от Гуглата Древен бог, пред когото Имасс коленичат?“

А той рече:

— Беше предположение, Ботъл. Наистина.

— Ти взе яростта ми.

Гласът излезе от сенките. Лостара Юил примига и бавно се надигна, кожите се смъкнаха и мразовитият въздух загърна оголените й гърди, гръб и корем. На походното столче в палатката седеше изгърбена фигура, загърната в сиво вълнено наметало. Ръцете, увиснали покрай сгънатите колене, бяха бели като кост.

Сърцето й се разтуптя.

— Усетих го — рече тя. — Връхлетя като порой. — Потрепери и прошепна: — И се удавих.

— Твоята любов ме призова, Лостара Юил.

Тя се намръщи.

— Не изпитвам любов към теб, Котильон.

Скритата под качулката глава кимна едва-едва.

— Имам предвид мъжа, когото избра да защитиш.