Стивън Ериксън - Сакатият бог

Тонът му я стъписа. „Уморен, да, но и повече от това. Самотен. Този бог е самотен.“

— Ти танцува заради него и никой друг — продължи Котильон. — Не и заради адюнктата дори.

— Очаквах, че ще умра.

— Знам.

Тя зачака. Зад платнените стени из лагера отекваха смътни гласове, приглушена светлина на фенер пробяга между палатките, чуваха се стъпки.

Мълчанието се проточи.

— Ти ни спаси — каза тя накрая. — Предполагам, че трябва да ти благодаря за това.

— Не, Лостара Юил, не трябва. Аз те обсебих в края на краищата. Ти не помоли за това, но пък след толкова години изяществото на танца ти беше… изумително.

Тя затаи дъх. Нещо ставаше. Не го разбираше.

— Щом не желаеш благодарността ми, Котильон, защо си тук? — Още докато го изричаше потръпна от грубостта на тона си. „Получи се съвсем зле…“

Лицето му остана скрито.

— Толкова отдавна беше, нали? Плътта ни бе истинска, диханията ни… истински. Всичко бе там, на ръка разстояние, и за миг не се замисляхме колко скъпоценно е всичко. Младостта ни, яркостта на слънцето, топлината, която сякаш се простираше напред вечно.

Тя осъзна, че плаче, и се почувства безпомощна пред плача му.

— Каза, че съм взела яростта ти. — И да, можеше да си го спомни: как я бе изпълнила силата. Умението с мечовете бе изцяло нейно, но бързината, дълбокото и ясно съзнание — това бе дошло от него. — Взех яростта ти. Котильон, а ти какво взе от мен?

Той сякаш поклати глава.

— Мисля, че приключих с обсебването на жени.

— Какво взе? Взе онази любов, нали? Тя те удави, също както твоята ярост удави мен.

Той въздъхна.

— Винаги равностойна размяна.

— Не може ли един бог да обича?

— Един бог… забравя.

Тя се стъписа.

— Но тогава какво те крепи? Котильон, защо продължаваш да се бориш ?

Той се изправи рязко.

— Наруших отдиха ти…

— Обсеби ме отново.

— Какво?!

— Любовта, която чувствам. Ти се нуждаеш от нея, Котильон. Тази нужда те доведе тук, нали? Искаш да… се удавиш отново.

Отговорът бе колеблив.

— Не мога.

— Защо не? Аз ти предлагам това. Искрен израз на благодарността ми. Когато една смъртна общува със своя бог, езикът не е ли самата любов?

— Моите поклонници не ме обичат, Лостара Юил. Освен това нямам нищо ценно, което да ти дам в замяна. Оценявам предложението ти…

— Слушай, говно такова, опитвам се да ти върна малко от човешкото. Ти си проклет бог — ако изгубиш страстта си, какво става с нас?

Въпросът явно го разтърси.

— Не се съмнявам в пътя, който ме чака, Лостара Юил. Достатъчно силен съм за него, чак до горчивия край…

— Изобщо не се съмнявам в това. Аз те почувствах , забрави ли? Слушай, какъвто и край да виждаш, че предстои… това, което ти предлагам, е за да отнеме малко от горчивината му. Не разбираш ли това?

Той клатеше глава.

— Ти не разбираш. Кръвта на ръцете ми…

— Вече и на моите ръце, или си го забравил?

— Не. Аз те обсебих…

— Мислиш ли, че има разлика?

— Не трябваше да идвам тук.

— Може би, но си тук и тази качулка не скрива всичко. Много добре, откажи предложението ми, но наистина ли мислиш, че само жените изпитваме любов? Ако решиш никога вече да не чувстваш… каквото и да било, то най-добре се откажи напълно от обсебването, Котильон. Проникнеш ли в нас, смъртните, ние ще взимаме това, което ни трябва от теб, и ще ти даваме в замяна своето. Ако имаш късмет, ще е любов. Ако нямаш късмет, е, Качулатия знае какво ще получиш.

— Съзнавам това.

— Да, сигурно. Съжалявам. Но, Котильон, ти ми даде нещо повече от яростта си. Не разбираш ли това? Мъжът, когото обичам, вече не скърби за мен. Любовта му не е към призрак, кратък миг в живота му, който никога няма да може да върне. Ти даде и на двама ни шанс да живеем и да обичаме — няма значение за колко дълго още.

— Също така пощадих адюнктата, а с това и цялата тази армия.

Тя го погледна объркано.

— Съжаляваш ли за това?

Той не отговори и мълчанието му прониза Лостара Юил като лед.

— Докато тя живее — отрони накрая, — пътят, който очаква теб и тази прокълната армия, е също толкова горчив като моя. За страданието, което предстои… ах, никакви дарове няма за това.

— Трябва да има, Котильон. Съществуват. Винаги.

— Ще умрете ли всички в името на любовта? — Въпросът сякаш се откъсна от нещо вътре в него.

— Ако трябва да умрем, каква по-добра причина?

Изгледа я продължително и отрони:

— Мислех за… обезщетения.

— Обезщетения? Не разбирам.

— Младостта ни — промълви той, все едно не я беше чул. — Яркостта на слънцето. Тя избра да го остави. Заради мен, боя се, заради онова, което й направих. Беше погрешно. Всичко. Така ужасно погрешно . Любов… Бях забравил.