Стивън Ериксън - Сакатият бог

Лицето на Ботъл пламна и той се огледа притеснено.

— Да, Ботъл — рече Фидлър. — Ти. Не бъди толкова тъп.

— Тук — отзова се Ботъл.

Хората около него се заобръщаха. Няколко приглушени ругатни — и изведнъж около него се отвори кръг. Кътъл се провираше през множеството и дори в сумрака изражението му бе сурово.

— Мисля, че Смайлс разпродаде снаряжението ти, Ботъл — каза той, след като застана пред него. — Но поне си свил някакви оръжия, което говори нещо.

— Всички знаехте?

— Какво да знаем? Че си оцелял? Богове, не. Всички мислехме, че си мъртъв и приключил. Мислиш ли, че Смайлс щеше да разпродаде нещата ти иначе?

Видя останалите от отделението, провиращи се зад Кътъл.

— Ами, да.

Сапьорът изсумтя.

— Тук си прав, войник. Както и да е, не знаехме нищо. Той просто ни накара да седим тука и да чакаме, това направи…

— Мислех, че е събрание на Фарадан Сорт.

— Фид е капитанът сега, Ботъл.

— О.

— И след като вече е капитан, официално и така нататък, трябва да спазва приличие.

— Вярно. Така де. В смисъл…

— Тъй че вместо да го направи той, съм аз. — И с тези думи ветеранът го прегърна, толкова силно, че костите на Ботъл изпращяха. Дъхът на Кътъл изсвистя в ухото му. — Все гледаше една карта, схващаш ли? Все я гледаше. Добре си дошъл, Ботъл. Богове на бездната, добре си дошъл.

Зазоряваше се. Сторми спря своя Ве’Гат на билото и загледа армията в низините долу. Знамената на Ловците на кости отляво, ротите се трупаха и бутаха да се строят за похода. Твърде малко роти, за да му хареса. Вече строени и обърнати на югоизток — ледерийските легиони, а с тях и редиците на перишите, и позлатените знамена на някаква друга армия. Намръщен, Сторми извърна отново поглед към Ловците на кости. Строяваха се за поход право на изток.

— Богове на бездната!

Неколцина конни съгледвачи на хундрилите го бяха забелязали: двама поеха обратно към авангарда, а останалите шестима с изпънати лъкове бързо препуснаха към него. Видял нарастващото им объркване, Сторми се ухили и вдигна ръка за поздрав. Те спряха на трийсет крачки.

Адюнктата и шепа офицери излязоха от редиците на Ловците на кости и препуснаха към него.

Помисли да ги срещне на средата на пътя, но се отказа. Извърна се и погледна назад към ескорта си Ловци К’елл и търтеи. Върховете на оръжията бяха забити в коравата пръст. Търтеите се бяха отпуснали на опашките си, малки птици прехвърчаха над козината им и се хранеха с ларви и кърлежи. Сцена на мир и спокойствие — за тях.

— Добре. Стойте там, всички. И не правете нищо… изнервящо.

Конете зацвилиха уплашено, щом се приближиха, и бързо стана ясно, че няма да се доближат повече до Ве’Гат. Сторми срещна очите на адюнктата над празнината.

— Щях да сляза — рече той, — но мисля, че краката ми умряха някъде през нощта. Адюнкта, нося ви поздрави от Смъртен меч Геслер, дестраянт Калит и К’Чаин Че’Малле на клана Гунт’ан.

Тя се смъкна от коня си и тръгна към него, като бавно свали кожените си ръкавици.

— На’Рук, ефрейтор, търсеха родствениците си, права ли съм?

— Да. Прокудени родственици, бих казал. Не видях прегръдки, когато се срещнаха.

— Щом сержант Геслер вече е Смъртен меч, ефрейтор, вие какво сте?

— Щит-наковалня.

— Разбирам. А богът, на който служите?

— Проклет да съм, ако знам, адюнкта.

Тя затъкна ръкавиците в колана си, свали шлема и прокара ръка през късата си коса.

— Битката ви с На’Рук…

— Малазанската тактика, адюнкта, заедно с тези зверове, ни даде предимство. Размазахме ги тия копелета.

Нещо в лицето й се промени, но той не можа да го разгадае ясно. Тя се озърна назад към офицерите си или може би към армията, чакаща по-натам, а след това погледът й отново се впи в него.

— Щит-наковалня Сторми, това същество, което яздите…

— Войник Ве’Гат, адюнкта. Само три от тях носят тези… седла.

— И вашата армия К’Чаин Че’Малле — виждам също и Ловци зад вас. Има ли още от тези Ве’Гат?

„Моята армия К’Чаин Че’Малле.“

— Много са, да. Поотупаха ни малко, разбира се. Онези небесни крепости ни създадоха проблем, но пристигнаха някои неочаквани съюзници и ги свалиха. Това дойдох да ви кажа, адюнкта. Синн и Гръб ни намериха. Имаше и още някой също. Така и не разбрах кой беше, но все едно, никой не се измъкна от Азата, когато всичко приключи, тъй че едва ли са оцелели.

Беше й подхвърлил достатъчно, за да обърка и проклет асцендент. Но тя само го изгледа и попита:

— Щит-наковалня, вие сега командвате армия от К’Чаин Че’Малле?