Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Да се плъзнеш под юмруците на света.“

Казваше се Торл. Тихичка, с будни тъжни очи.

Писъците й, изригнали от облака Елитри, прозвучаха като смях. Ненаситните насекоми се трупаха там, където бяха доскоро очите й. Нахлуваха в зяпналата й уста, а съсиреците кръв от раздраните й устни привличаха още стотици.

Садик изрева от ужас, залитна назад, сякаш се канеше да побегне, но Бадале го хвана здраво и го задържа. Паниката бе това, което Елитрите обичаха най-много, това, за което чакаха, и паниката беше взела Торл, а сега Елитрите взимаха нея.

Ослепено, момичето тичаше и залиташе по натрошените кристали, които разкъсваха босите крачета.

Около нея се струпваха деца и Бадале видя мрака в погледите им, и разбра.

„Удряйте, юмруци, все още се плъзгаме и пълзим. Не можете да ни убиете, не можете да убиете спомена за нас. Оставаме, за да ви напомняме за бъдещето, което ни дадохте. Оставаме, защото сме доказателството за престъплението ви.“

„Нека ядачите пълнят очите ви. Добре дошли в собствената си слепота, сякаш е дар на милост. А онова като нищо можеше да е смях. Скъпо дете, като нищо би могло да се смееш, глас на спомен. На история дори. Смях, побрал всички злини на света. В онзи смях, всички доказателства за вината ви.“

„Умират деца. Все още умират. Вечно умират.“

Торл падна, писъците й заглъхнаха в задавени накъсани звуци — Елитрите запълзяха надолу в гърлото й. Тя се загърчи и затупа с ръце и крака, а после роякът стана ленив, докато се хранеше и дебелееше.

Бадале загледа как децата запристъпваха, как запротягаха ръце, как грабваха натъпкалите се гърчещи се насекоми и ги тъпчеха в гладните си усти. „Кръжим и кръжим, и кръжим, и това е историята на света. Не бягай от нас. Не бягай от този момент, от тази сцена. Не бъркай неприязън и погнуса с гневно отричане на истини, които не желаеш да видиш. Приемам ужаса ти и не очаквам прошка. Но ако отречеш, наричам те страхливец.“

„А до гуша ми е дошло от страхливци.“

Издуха мухите от устните си и се обърна към Рут. Беше гушнал Хелд и плачеше без сълзи. Зад него се простираше ужасната тепсия на Стъклената пустиня. Бадале отново се обърна да огледа Змията, присвила очи. Вцепененост, неподходяща за зноя, за яркостта на небето. Вялото движение на капналите от умора. „Юмруците ви ни бият до безсъзнание. Юмруците ви изригват с основание. Биете ни от страх. От самоомраза. Биете ни, защото така ви е добре, хубаво е да се преструваш и да забравиш, и всеки път, когато удрят юмруците ви, още малко вина е премазана.“

„В онова старо място, където живяхме някога, заклеймявахте тези, които бият децата си. Но вижте какво направихте на света. Вие сте биячите на деца.“

— Бадале — каза Рут.

— Да, Рут. — Не го погледна отново. Още не.

— Малко дни са ни останали. Дупките с вода свършиха. Не можем дори да се върнем — изобщо няма да можем да се върнем. Бадале, мисля, че се предавам… аз… готов съм да се предам.

„Да се предам.“

— Ще оставиш ли Хелд на Елитрите? На Опалите?

Чу как пое рязко дъх.

— Няма да докоснат Хелд — прошепна той.

„Да, няма, нали?“

— Преди Хелд да стане Хелд — каза тя, — Хелд имаше друго име и това име беше Родена. Родена излезе между краката на една жена, майка. Родена дойде в този свят с очи от синьо, синьо като това небе, и сини ще останат. Трябва да продължим, Рут. Трябва да живеем, за да видим деня, в който нов цвят ще намери очите на Хелд, когато Хелд отново стане Родена.

— Бадале — прошепна той зад нея.

— Не е нужно да разбираш — каза му тя. — Не знаем коя е била майката. Не знаем коя ще е новата майка.

— Виждал съм, нощем… — И се поколеба. — Бадале…

— Големите, да — отвърна тя. — Нашите майки и бащи, лежат заедно, опитват се да правят бебета. Можем само да се върнем до онова, което знаехме, до онова, което помним от старите дни. Караме го всичко да се случва отново, макар да знаем, че не стана първия път, това е всичко, което знаем.

— Още ли летиш в сънищата си, Бадале?

— Трябва да продължим, Рут, докато Хелд престане да е Хелд и стане Родена.

— Чувам плача й нощем.

„Тя. Това е нейната история: Родена става Хелд, Хелд става Майка, Майка прави Родена, Родена е Хелд… А момчетата, които сега са бащи, те се опитват да се върнат, обратно вътре, всяка нощ, опитват се и се опитват.“

„Рут, всички ние плачем нощем.“

— Трябва да вървим — каза тя и най-сетне се обърна да го погледне.

Лицето му беше сбръчкано, отпусната кожа и плувнали в червени кръгове очи. Напукани устни, чело на жрец, усъмнил се в собствената си вяра. Косата му окапваше, дланите му изглеждаха огромни.