Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Ясно, ваше височество — каза Шурк Елале. — Ще го направим.

Щом се отдалечиха, Фелаш се обърна към слугинята си и измърмори:

— Чака те пътуване, миличка.

— Да, ваше височество.

— Облечи се хубаво — посъветва я Фелаш. — Приготви си броня и си вземи метателни брадви. И ще се наложи да доплуваш до кораба за някое парче дърво. Но преди всичко това бих искала ново котле чай и още ръждивец за това наргиле.

— Веднага, ваше височество.

— Богове на бездната — изруга Шурк Елале, докато наближаваха бивака на екипажа, — какви цици има само! Винаги ме е удивлявало необикновеното разнообразие, което ни благославя всички. — Хвърли око на първия си помощник. — Или ни проклина, както е в случая може би.

— Исках да й забия един нож в черепа, капитане.

— Задръж тия идеи и ги скрий дълбоко и на тъмно — ако те чуе някой от екипажа, не искам да си имаме точно такива неприятности.

— Разбира се, капитане. Все едно, беше просто импулс, като кърлеж под окото. Между другото, как изобщо можа да видиш циците й под всичките ония топли кожи?

— Много добре ги видях аз. Нарича се въображение, миличък.

— Де да имах и аз.

— Междувременно трябва да успокоим някои страхове и предполагам, че изместването ни по-далече по брега ще е добро начало.

— Добро ще е, да. — Той се почеса по набръчкалите шията му белези. — Знаеш ли, капитане, някакъв нюх ми подсказва, че оная нейна слугиня не е толкова безполезна, колкото изглежда, как мислиш?

— Варенето на чай и паленето на лули за нищо ли го смяташ, миличък? Казвам ти, сериозно си мисля да си намеря слугиня, щом се върнем у дома. Разбира се, няма никакво правило, според което трябва да е жена, нали?

По уродливото му лице пропълзя червенина.

Шурк го плесна по гърба.

— Прав си за нея, Хубав. Според мен е също толкова зла магьосница като принцесата, ако не и повече. Тая жена се прикрива добре, но само да й погледнеш китките… Освен ако не се упражнява в хвърляне на бали сено, докато не я гледа никой, а и според белезите на дланите трябва ножове да има в балите… Тъй че да, много повече е, отколкото изглежда.

— Как се казва, между другото?

— Представа нямам. — Шурк изсумтя. Моряците в бивака вече ги гледаха. — Добре, Хубав, остави на мен да говоря.

— Да, капитане. По-добре ще е.

— Ако оплескам нещата, можеш да опухаш няколко глави.

— Да ги вкарам в пътя, един вид.

— Точно.

Невъзмутима под сянката на чадъра, Фелаш гледаше как слугинята й излази от водата.

— Трябва да понатрупаш малко тлъстина, миличка — подхвърли й. — Сигурна съм, че слънцето ще те стопли много бързо, също като мен. Все едно, преминаването те чака.

Задъхана, жената бавно се отдалечи от водата. В дясната си ръка стискаше парче дърво, черно в посинелите й пръсти. Зад нея, в плитчините, ледът се топеше — последните утайки от Омтоуз Феллак загасваха. В залива, там, където шелфът отстъпваше на по-дълбоките води, „Вечна благодарност“ потъваше в лъскавото си сълзящо ледено гнездо.

След като се съвзе достатъчно, за да може да се движи, слугинята облече ватираното долнище, а сетне тежката люспеста броня, която извади от вързопите намазано с восък платно. Затъкна две метателни брадви, стегна колана на късия меч в кожената ножница и калъфа с четири ножа за мятане под мишницата си и довърши снаряжаването си, като пъхна в колана си парчето дърво.

— Ваше височество, готова съм.

— Крайно време беше. Търпението ми е на път да свърши. — Фелаш въздъхна, остави наргилето настрана и стана. — Къде остави последните сладки?

— До бучката ръждивец, ваше височество.

— Аа, разбирам. Чудесно. Виж как съм почнала да отслабвам! От яд е. Помниш ли детството си, скъпа, когато гърдите ти са били плоски и всичките ти кокали са стърчали откъде ли не?

— Не, ваше височество, никога не съм била кльощава като момче, слава на късмета на Блудния.

— Нито пък аз. Винаги съм била подозрителна към пораснали мъже, които, изглежда, харесват това у жените си. Какво им е на момченцата, та хлътват по бледи костеливи призраци?

— Сигурно привлича покровителствената им природа, ваше височество.

— Покровителстването е едно, баламосването — съвсем друго. Та какво щях да правя? О, да, да те хвърля в Крепостта на Лед. Най-добре да извадиш поне няколко оръжия, миличка. Кой знае на какво ще попаднеш.

Слугинята извади брадвите си.

— Готова съм.

— … онази снизходителна високомерна крава не заслужава да има такива цици и такава безукорно бяла кожа и лъскава коса. И как ги люшка само тия бедра, ще кажеш, че ще си счупи кръста на всяка стъпка, а тия проклети сочни устни сякаш са готови всеки момент да налапат някой… Богове, какво стана?