Стивън Ериксън - Сакатият бог

Погледът на Фелаш се върна на кораба.

— Миличка, не можа ли да намериш по-хубав?

Шурк Елале се покатери на палубата и изплю солена вода. Ботушите й се хлъзнаха по нещо и тя тупна тежко на задник. Вдигна ръката си. Кръв. Много и много кръв. Изруга, надигна се и закрачи към носа.

— Има ли котва тука? — извика. — Къде е проклетата котва?

В отговор слугинята изрева от кърмата:

— Откъде да знам?

Шурк видя моряците си, наскачали в плитчините. „Добре.“

— Носим се обратно към рифа! — извика слугинята. — Как да го спра това чудо?

— С проклета котва, тъпа краво!

Малко гузна от избухването си, забърза към кърмата. Щом видя слугинята отблизо, замръзна.

— Богове, жено, какво е станало с теб?

— Проклетите полевки — изръмжа тя. — Това… онова там… него ли наричаш котва?

Шурк с усилие откъсна погледа си от нея.

— Целувката на Маел, това е, да! — Пет бързи крачки и отново спря. — Вода ли чувам да шурти долу? Вода ли поемаме?

Слугинята я изгледа със зачервените си, капнали от умора очи.

— Мен ли питаш, капитане?

Шурк се хвърли към планшира откъм сушата, погледна ядосано бухащия във водата екипаж и изкрещя:

— Бързо на борда, мързеливи свине! На помпите! Бързо!

На брега Фелаш се намести отново на дънера, като внимаваше да избегне железните шипове. Дръпна от наргилето и загледа с доволство суматохата във водата. Издиша облак дим и усети как гърлото й изкъркори.

Време беше за следобедната й кашлица.

Риташе и газеше през купчините смачкани шлемове, разбити броня и кости, които се разпадаха на прах и се вдигаха на сиви, вихрещи се около краката му облаци. Напред, отвъд плоската равнина, затрупана с тела, се виждаше могила със също такива сгърчени трупове, а от върха на могилата се издигаха стволовете на две дървета, вързани в центъра, за да оформят изправено X. От тях висяха останки на тяло с раздрана на ивици плът и черна коса, увиснала над съсухреното лице.

Макар и отдалече, Силхас Руин виждаше ясно дългата стрела, забита в челото на фигурата.

Тук, на това място, световете се сгъваха един в друг. Хаос и лудост в такова обилие, че зацапваха самото време, задържали ужаса в неумолима хватка. Тук кожата на сто свята носеше една и съща раздрана дамга. Не знаеше какво е станало в тази битка — тази касапница, — та да остави такова наследство, нито дори в кой точно свят се е случило действителното събитие.

Бавно прекоси бойното поле към могилата зловещия й олтар.

Наоколо се движеха други фигури, лутаха се като изгубени, сякаш търсеха свои приятели сред безликите хиляди. Отпървом ги бе помислил за призраци, ала не бяха призраци. Бяха богове.

Преминаването му привлече вниманието на един, после на друг, на трети. Някои просто извръщаха отново погледи, за да продължат каквото правеха. Неколцина тръгнаха да го пресрещнат. Щом се приближиха, чу гласовете им, мислите им.

„Чужденец. Натрапник. Това не е негов свят, не е негово проклятие, нищо не е за него.“

„Идва да ни се надсмее, на онова от нас, което е пленено тук.“

„Дори не чува виковете, които така ни оглушават, всички тези вериги на страстно жела…“

„И отчаяние, Шеденул, толкова много отчаяние…“

Силхас Руин стигна до подножието на могилата и огледа сгърчените тела пред себе си, стръмния склон от плътна кост, сбръчкана кожа, броня и натрошени оръжия.

Половин дузина богове се сбраха около него.

„Тайст Лиосан?“

„Не, Беру. Тайст Андий. Бялата му кожа крие тъмнината вътре в него.“

„Има ли място във войната? Той е опасен. Не искаме да е наблизо, когато убием Падналия. Когато се нахраним и с това се освободим…“

„Да се освободим? — изръмжа един тежък гърлен глас. — Моури, от наследството на поклонниците ни никога няма да се освободим. Това е сделката, която сключихме…“

„И все пак, Беру. Смъртна страст ни даде облик. Смъртна страст ни въвлече във всичките им светове. Не бе достатъчно, че се възнесохме, не бе достатъчно, че трябваше да подирим предопределението си. Казвам ти, въпреки че повечето от мен все още върви по един далечен свят — и воят му за измяна ме оглушава, — в проклятие и молитва съм стегнат тук като юмрук. Желая ли обожание? Не. Стремя ли се към още по-голяма власт? Показано ми бе нейното безсмислие и сега всичката ми воля се утаява като пепел над душата ми. Тук сме пленени и така ще останем…“

„Защото онзи глупак Господаря оправда кражбата на Каминсод! Падналия беше ранен. Стана безполезен с болката си. И с онази проклета благословия на Господаря издигна Дома на Вериги, и с тези вериги окова всички нас!“