Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Това оръжие е твърде хубаво за онзи, когото смятам да въоръжа.

„Нима? Колко… жалко. Навярно би могъл да убедиш приятеля си да вземе тези, с които боравиш сега? А за самия теб — това изключително оръжие. Приеми го като дар за тебе, от Сенкотрон.“

— А защо трябва да ме даряваш така? — попита Силхас Руин.

„Навярно другите тук скърбят за загубата на Качулатия. Аз — не. Беше престарял и лишен от хумор, и грозен освен това. Тъй. Щом не мога да предам най-добрите си благопожелания на благородния убиец на Гуглата, ще се задоволя с брат му.“

Силхас Руин погледна отново меча Хуст и промълви:

— Когато бяхме деца, той непрекъснато крадеше нещата ми, защото обичаше да гледа как се ядосвам. — Замълча при спомена и въздъхна. — Още тогава беше безстрашен.

Сенкотрон се беше смълчал. Другите богове просто ги наблюдаваха.

— А след това — прошепна Силхас Руин — той открадна скръбта ми. И сега се питам какво… какво ми е останало да чувствам?

„Ако предложа «благодарност», дали ще е безчувствено?“

Силхас Руин погледна рязко бога и рече:

— Приемам дара ти, Сенкотрон, а в замяна ти предлагам това. — Махна с ръка към другите богове. — Тази сган не ти подхожда. Остави ги да правят каквото щат, Сенкотрон.

Богът се изкиска.

„Ако бях кръвен родственик на това семейство, щях да съм пияният чичо, сврян в ъгъла. За късмет — дали да рискувам с тази дума? — не съм близък на никого от тях. Бъди уверен, че смирено ще се вслушам в съвета ти, принце.“

Силхас Руин вдигна оръжието. Рубинените му очи бавно обходиха боговете един по един. А след това изчезна.

Десемврий се обърна рязко към Сенкотрон.

— Какво беше всичко това? Що за коварна игра ни въртиш тук?

Тоягата на Сенкотрон се завъртя и шибна Бога на трагедията през носа. Той залитна и падна по задник.

— Най-доброто от теб странства в смъртния свят, стари приятелю — изсъска Сенкотрон. — Преди много време ти изостави онази празнота, наречена гордост. Най-после виждам къде се е дянала тя. Е, явно те чака още един урок по смирение. — Изгледа ядосано останалите. — Всички ви всъщност.

— Сополив малък фукльо! — изръмжа Беру. — Ти…

Гласът му заглъхна, защото Бога на Сенките вече го нямаше.

— Работа, работа, работа.

Котильон спря на пътя.

— Стана ли?

— Разбира се, че стана! — сопна се Сенкотрон, после изсумтя: — Тук? Какво правим тук?

— Позна мястото значи.

— Пфу! Да не чувам повече съжаления от теб. Писна ми от тях!

— Маркирам района още веднъж…

— Какво, като пес, пикаещ на ограда?

Котильон кимна.

— Грубо, но точно.

— А ти? — попита Сенкотрон. — Върна ли се в цитаделата на Сянката? Изгони ли я? Трябваха ли й няколко шамара? Юмрук в носа, бързо чукане зад цитаделата?

— Трябваше само да я подканя, Амманас.

— Сериозно?

— От всички вълци по нечия диря — каза Котильон — винаги има един, водачът на глутницата. Жесток и неумолим. Покажи ми един бог или смъртен без вълци по петите…

— Стига приказки за вълци. Това съм аз в края на краищата. Озъбен, с пламнали очи, мръсна кожа и ненаситен глад, сто звяра и всеки един наречен Съжаление.

— Точно така. — Котильон кимна.

— Значи я качи на кон, даде й меч и я отпрати по пътя й.

— За да убие най-големия, най-злия, да.

— Но тя се усмихваше.

— Намери ми един глупак, който ще заложи на това — отвърна Котильон и сам се усмихна.

Богът на Сенките се огледа.

— Не виждам никого наоколо. Толкова по-зле.

Въздухът се изпълни с крясък на чайки.

„Тайст Лиосан. Децата на Бащата Светлина. Звезда се е родила в тъмното и небесата са разкрити на всички.“ Уидал прокара длан по мазилката и пръстите му остъргаха парчета влажен мъх. Нарисуваната сцена бе в груб, примитивен стил, но той подозираше, че е по-отскорошна от великолепните творби в градския палат. Светлина като кръв, трупове по брега, лица, блеснали под шлемовете. Горящо небе…

„Малцина преживяха хаоса, гражданските войни. Скриха се тук в тази гора. В цветната мазилка и боя се опитаха да направят спомените си вечни.“ Зачуди се защо някои хора правят такива неща. Зачуди се на нуждата им да оставят след себе си запис за велики събития, които са видели и преживели.

Разбира се, такова откритие — тук в леса над Брега, в подножието на огромна падина, на която колебливите му стъпки неизбежно се бяха натъкнали — водеше до въпроси, представляваше загадка и, като липсващите парчета по зида и дебелите късове мъх, той изпита нужда да запълни празнините.