Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Защото всички ние сме обвързани в истории и докато годините се трупат, те стават на камък, пласт подир пласт, и съграждат живота ни. Можеш да стоиш на тях и да се взираш към някой бъдещ хоризонт или може да бъдеш смазан под тежестта им. Можеш да гребнеш с ръка и да ги натрошиш, докато не останат само отломки. Можеш и това да стриеш на прах и да гледаш как вятърът го отвява. Или можеш да благоговееш пред тези злочести истории, да изваеш идоли и възхитителни лъжи, които още повече да извисят погледа ти, и всички тези лъжи да направят куха и тънка твърдта, на която стоиш.“

„Истории. Те са претрупаните вещи в живота ни, удобствата, на които се облягаме и зад които се крием. Но какво от това? Променяш както ти хрумне — това е само една игра в черепа, разклащане на кокалчетата в чашата да видиш дали ще се покаже нещо ново. Да, предполагам, че такива игри са освобождаващи и чувството, което оставят, е като преместване в нова къща. Ново начало те зове. Нов живот, ново гъмжило от истории, нова планина, която да градиш камък по камък.“

„Какво те прави щастлив, Уидал?“

„Дълги промеждутъци време, Санд, свободни от тревога.“

„Нищо друго?“

„О, красотата, предполагам. Наслада, която да гали сетивата.“

„Играеш си на стабилен и простичък човек, Уидал, но смятам, че всичко това е преструвка. Всъщност смятам, че мислиш твърде много, за твърде много неща. Ти си по-лош от мен. И много скоро целият този хаос става толкова плътен, че започва да изглежда стабилен и прост.“

„Жено, главата ме заболява от теб. Ще ида да се поразходя.“

Разтърка отеклото си бедро, изтупа клечки и кал от дрехите си, а след това предпазливо се закатери нагоре по склона на падината, като се хващаше за корени и търсеше къде да стъпи по скритите в сумрака каменни сечени блокове. Издърпа се и продължи пътя си надолу към Брега.

На малко повече от двайсет крачки от пясъчната ивица краят на гората беше преобразен. Изсечени дървета, траншеи, изкопани на лъкатушещи вълни срещу предстоящия пробив в Светлопада. Навсякъде щъкаха хора. Купища оръжия — мечове, копия и пики — и групи шейки и ледерии, които усърдно търкаха ръждата от древното желязо и навиваха нови ивици мокра кожа по дръжките. Дървото на метателните оръжия изглеждаше незасегнато от времето, черните прътове бяха здрави както всякога. Стотици шлемове, струпани на смътно плашещи купчини, чакаха да ги смажат и поправят.

Уидал си проправи път през всичко това и стигна до самия бряг. Спря и затърси с очи из тълпите, но не можа да намери когото търсеше. Видя напред едно познато лице и извика:

— Капитан Пити!

Жената вдигна глава.

— Къде е той? — попита Уидал.

Тя изтри потта от лицето си и посочи.

Уидал погледна натам. Видя самотна фигура, седнала върху стара купчина смет, извърнала лице към Светлопада. Махна на Пити и се отправи натам.

Йедан Дериг дояждаше буца сирене и челюстите му работеха здраво, докато оглеждаше стръмната каскада от светлина. Щом чу стъпките на Уидал, хвърли поглед през рамо, но само за миг. Ботушите на Уидал запращяха по ужасните натрошени кости по ивицата, а след това нагоре по склона на бунището, където между по-големите парчета кости се мяркаха черупки от някакъв горски плод, кратуни и глинени чирепи. Най-сетне стигна до принца и седна до него.

— Не знаех, че ни е останало сирене.

Йедан млясна последната хапка, преглътна и отвърна:

— Вече не ни е.

Уидал потърка лице.

— Очаквах да усетя солта, освежаващия лъх на морето. Но въздухът е застоял като в корабен трюм. — Кимна към Светлопада. — Никакъв дъх не идва от това, нищо.

— Скоро ще дойде — изсумтя Йедан.

— Кралицата се чудеше за това.

— Чудеше ли се?

— Добре де. Тормозеше се. Добре, по-скоро като приклещена в ъгъла котка, като си помислиш. Никакво тормозене. Съска, дращи с лапи, страх гори в очите й.

Челюстите на Йедан се издуха, сякаш още дъвчеше сиренето, после той рече:

— За това ли се будиш всяка сутрин, Уидал?

Той въздъхна и примижа към Светлопада.

— Никога не си бил женен, нали? Разбирам.

— Не ме е интересувало много.

— Изобщо?

— Жените.

— Аа. Е, при Мекрос мъжете се венчават помежду си непрекъснато. Мисля, че виждат как го правят мъже и жени, и го искат и те.

— Кое точно искат?

— Някой да е котката, някой да е кучето, предполагам. Но всичко да е официално, един вид.

— Аз пък си мислех, че човек го прави от любов и преданост, Уидал.

— Не, всичко се свежда до това кой вдига крак и кой кляка. И ако имаш късмет, това върви напред-назад. Ако нямаш, ще се заклещиш в едното или другото и целият живот е нещастен.