Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Още една стена — въздъхна Уидал.

— Какво?

Уидал поклати глава.

— Няма значение.

— Ето там. Нов подстъп… виж…

Зад Светлопада се спускаше тъмно призрачно петно, голямо и размътено. Връхлетя изведнъж, за да се промуши през сърцевината на раната. Нещо се стовари в преградата като огромен юмрук. Светлина се плисна като кръв. Червени цепнатини плъзнаха навън от тъмното петно.

Йедан се изправи.

— Върви при кралицата на Карканас, Уидал — рече и извади меча си. — Още един подстъп, и започва.

— Започва? — попита Уидал и всичко в него сякаш изтръпна.

Видя как Пити и Бревити затичаха нагоре по брега. Изведнъж го прониза мраз. Ужасни спомени — за младостта, за битки на палубите на Мекрос. Страх размекна краката му.

— Кажи й — продължи Йедан с тон, по-твърд от всякога, — че ще се държим толкова дълго, колкото можем. Кажи й, Уидал, че шейките отново стоят на Брега.

От раната щръкнаха копия — потръпващ, настръхнал ужас… Уидал видя гъмжащи, напиращи напред фигури, можеше почти да чуе воя им. Бликна светлина като гъста кръв. Изля се по брега и обля натрошените кости. Огря лицата под шлемовете.

„Тайст Лиосан. Децата на Бащата Светлина. Звезда се е родила в тъмното и небесата са разкрити на всички.“

— Побързай, Уидал. Врагът проби.

„Не можем да устоим срещу нищо. Можем само да се разсипем като пясък под гладната вълна. Йедан призовава офицерите си, офицерите тичат и реват, строяват се редици, набедените ни войници едва се държат на крака. Шейките — моите шейки — стоят пребледнели, широко отворили очи, напрягат се да видят какво става на пролома, където ледериите, замечтали за богата плячка, срещат връхлитащите копия.“

„От раната вече се надигат крясъци. Идват Тайст Лиосан, лицата им са изкривени маски на ярост и цялата лудост на войната вече е там, на Брега. Кръвта на живота вече се лее.“

„Не можем да удържим. Виж хората ми, как търсят очите им брат ми, но той е само един и дори той не може да надвие този враг. Преди много време щяхме да сме достатъчно, достатъчно да удържим, достатъчно да устоим и да умрем, за да спасим този свят. Но вече не.“

Пули и Скуиш надвиснаха над нея. Викаха, пищяха, но тя бе глуха за тях. Грохотът на оръжията ставаше отчаян, като хиляда ножа на един брус. „Но ти си плът, братко. Не си камък за точене. Плът.“

— Трябва да коленичиш!

Ян Товис погледна намръщено младоликата жена пред себе си.

— Кръв ли искате?

Очите се разшириха.

Тя протегна ръце, с китките нагоре.

— Това ли искате?

— Трябва да коленичиш пред Брега!

— Не — изръмжа тя. — Още не. Махайте се, до гуша ми дойде от вас. Островитяните се борят — долу там, при тях, паднете на колене. В пясъка, до ранените и издъхващите — и двете. Погледнете ги в очите и им кажете, че така ще се спасят. — Хвърли се напред и ги изблъска настрани. — Вървете! Кажете им!

„Искате да коленича? Да осветя всичко това? Трябва ли да съм поредният владетел, подтикнал поданиците си към смърт? Трябва ли да се изправя високо и гордо, за да ги призова към гибел с гръмки обещания за слава? Колко още лъжи може да понесе този бряг? Колко празни могат да са думите?“

— На колене — прошепна Ян Товис. — Да. Всички. На колене.

Най-сетне прекършено, тялото рухва и духът се изтръгва на свобода, духът разгъва криле за полет и звукът от крилете му е въздишка. Но знаеше, че не винаги е така. Бе имало времена, когато духът се бе изтръгвал с вой, прекършен също като тялото, което оставя. Твърде дълго в изтерзаната плът, твърде дълго злочест любим на безжалостната болка.