Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Нещо в очарователното ти описание на брака не ми достига, Уидал.

— Съжалявам, че чувам това, Йедан.

— Подозирам, че има нещо общо с липсата на искреност.

Уидал се ухили.

— Както и да е. Кралицата трябва бързо да бъде успокоена. Чувстваш ли се готов. И… скоро ли ще е?

— Няма как да се прецени готовността, докато не влезем в стълкновение, Уидал, докато не видя какво може да направи армията ми или какво е готова да направи. От двете ще разчитам на второто и ще се надявам на първото. А дали ще е скоро… — Замълча и посочи към Светлопада. — Виждаш ли онова там?

В изливащите се отгоре потоци светлина се оформи странно тъмно петно. Закапа като боя и стигна до самата основа на стената, преди по-светлите ръбове да започнат да се свиват навътре.

— Какво е?

— Дракони, Уидал.

— Какво?!

— Соултейкъни, или съюзници. Магията на Елейнт, която някои наричат техния дъх . Щурмуват преградата с тази хаотична сила и с всеки дъх древната рана изтънява, кожата отслабва.

— Маел да ни пази дано, Йедан… смяташ да се опълчиш на дракони ? Как?

— Когато се отвори, раната ще е в подножието — за да отвори път за пешаците им. Ще трябва да се направи предмостие за десант — ние трябва да бъдем изтласкани назад от раната. За да премине физически един дракон през разлома, ще е необходима цялата му мощ, а когато го направи, ще е на земята, не във въздуха. А когато е на земята, драконът е уязвим.

— Но ако предмостието ви е изтласкало назад…

— Трябва на свой ред да ги отблъснем.

— За да стигнем до първия дракон.

— Да.

— И да го убием.

— В идеалния случай — на средата на раната. И не да го убием, а да го раним смъртоносно. В този момент сестра ми и вещиците трябва да… ударят. Да отнемат жизнената сила на дракона…

— И да запечатат разлома.

Йедан Дериг кимна.

Уидал се взря в него: в скулестия профил, в тъмните кротки очи, така невъзмутимо впити в Светлопада. „Кълна се в сладката пикня на Беру, нищо ли не може да го развълнува? Принц Йедан Дериг, войниците ти ще гледат към теб и най-сетне разбирам какво ще видят. Ти си тяхната стена, техният Светлопад.“

„Но дали и ти си ранен?“

— Йедан, може ли да стане? Това, което описваш?

Йедан Дериг сви рамене.

— Сестра ми отказва да коленичи пред Първия бряг. Това е актът, който освещава кралицата на шейките, а тя отказва да го извърши.

— Но защо?

Йедан оголи зъби в усмивка и отвърна:

— Опърничава сган сме ние, кралските особи. Кралица, която отхвърля освещаване, принц, който никога няма да създаде наследник. А Пробуждащата се зора? А нашата Сестра на Нощта? Няма ги, отидоха си завинаги. Ян Товис и аз, само това останахме. Бил ли си някога в ледерийски град, Уидал?

— Ами… да.

— Виждал ли си шейки сред ледерийската тълпа?

— Не, не мисля.

— Ходят с наведени глави, присвити, отдръпват се и правят път на всички. Не вървят, както би вървял ти, с изправени рамене, изпълнил пространството, което ти е нужно.

— Мисля, че това се е променило, Йедан. Това, което ти и сестра ти направихте тук…

— Че това, че натикахме меч в ръката им и им казахме да стоят тук, да се борят и да умрат без нито стъпка назад, ще превърне мишките в ръмжащи леопарди? Много скоро ще намерим отговора.

Уидал помисли малко, поклати глава и попита:

— Тогава само кралската кръв ли прави теб и сестра ти изключения от образа на шейките, който нарисува току-що? Вие не сте мишки.

— Ние сме обучени като офицери в ледерийската армия. Приехме го като дълг, не към краля на Ледер, а към шейките. За да предвождаме, трябва да ни видят като водачи, но по-важното бе, че трябваше да се научим да водим. Това беше подаръкът, който ни даде ледерийската армия. Но беше опасен, защото едва не погълна Ян. А може и да я е погълнал, предвид неохотата, която проявява сега.

— Ако не коленичи пред Брега, могат ли вещиците сами да затворят раната?

— Не.

— А ако бяха повече?

Йедан го погледна.

— Тоест, ако не бях ги избил? — Езикът му изчопли нещо полепнало по зъбите и той го сдъвка и го преглътна. — Не знам. Може би. Може би не. Бяха затънали в користни съперничества. Вероятно по-скоро щяха да узурпират властта на сестра ми, дори да я убият. А след това щяха да започнат да се избиват помежду си.

— Но не можеше ли да ги спреш?

— Спрях ги.

Уидал помълча, после отрони:

— Тя, разбира се, осъзнава опасността.

— Надявам се.

— Не си ли се опитвал да я убедиш?

— По свой начин сестра ми е също толкова упорита като мен.