Стивън Ериксън - Сакатият бог

— На север — повтори Олар Етил и тръгна с накуцване, провисналите от разнебитеното й тяло кости потракваха. Двата скелета-гущери заситниха след нея — беше се чудил къде са се дянали, тъй като бяха изминали дни, откакто ги бе видял за последен път.

— Абси и Стейви този път — каза Торент. Стейви стана, хвана ръката на братчето си — тази, която не стискаше кристала — и го поведе към коня. Качи се на седлото, след което се пресегна за Абси.

Докато я гледаше как вдига момчето от земята и го настанява пред себе си, Торент си помисли как са се променили тези деца. Бяха мършави, всичката тлъстина се беше стопила, кожата им бе потъмняла от слънцето. Новонаточен ум и вещина в очите и в жестовете им.

„Червената маска ме остави да пазя децата. Но тях вече ги няма. Всички. До едно. Тъй че обещах на Сеток да пазя тези. Колко дръзка бе тази клетва. А аз дори не обичам деца. Ако отново се проваля, тези три ще умрат.“

Ръчичката на Сторий се пъхна в неговата. Той я погледна, отгоре, срещна очите й и стомахът му се сгърчи от онова, което видя в тях. „Не, не съм безпогрешният ви защитник, не съм вашият бог закрилник. Не, не ме гледай така.“

— Да вървим — каза грубо.

Усещаше как нараства силата й. Сетивата й се протягаха надалече по каменистата земя, по мокрите пясъци на погребани потоци. Отново и отново докосваше знаците от своите изгубени деца, Имасс, и дори от Ерес’ал — които бяха живели тук във времената преди Имасс. И можеше да чуе ехото от гласовете им, песни, вече отнесени от древни ветрове там, по бреговете на пресъхнали реки, в подветрията на хълмове, отдавна изронени и разсипани.

Сечивата бяха груби, наистина, камъкът — от лошо качество, но все едно. Бяха живели тук. Бяха странствали по тези земи. „И отново ще вървят по тях. Онос Т’уулан, отказваш да разбереш какво търся за вас, за теб и събратята ти. Силвърфокс отведе толкова много далече от мен, но, Първи меч, онези, които те следват, ще намерят спасение.“

„Не се вслушвай в призивите на Първия трон — тя може да е дете на императора и може да стои в сянката на тайни — но нейната власт над теб е илюзия. Това, което те подтиква да се подчиниш, е покварата на Логрос, лудостта на отчаянието му. Да, ти коленичи пред Първия трон там, с другите, но императорът е мъртъв. Императорът е мъртъв!“

„Послушай ме, Онос Т’уулан! Върни своя народ — пътят, по който сте тръгнали, ще унищожи всички ви. Намери ме — нека сложим край на тази война на воли. Първи меч, виж през очите ми — аз държа твоя син.“

„Държа твоя син.“

Но той продължаваше да я отхвърля. Собствената му сила все така вреше и кипеше около него, изпълнена с мощта на Телланн. Опитваше се да си пробие път до него, но силата му й се опълчваше. „Проклет глупак! Аз държа сина ти!“

Изръмжа, спря и погледна с гняв човешките същества, които се точеха зад нея. „А дъщерите ти, Онос? Да им разпоря ли гърлата? Това ще те смири ли? Как смееш да ми се опълчваш! Отговори ми!“

Нищо, само стенещият вятър.

„Трябва ли да ги изоставя? Трябва ли сама да те намеря? Кажи ми, достатъчна ли е силата ти, за да отблъснеш дракон? Ще дойда за тебе, Първи меч, в кипящия огън на Телас…“

„Ако им навредиш, Олар Етил, хиляда свята на огъня Телас няма да те опазят от мен.“

Тя се засмя.

— А, ето, че проговори.

„Нима?“

Гадателката на кости изсъска от гняв.

— Ти? Да те няма, едноок труп! Върни се при жалката си армия презрени войници!

„Посегнеш ли със силите си, Олар Етил, не се знае кого би могла да намериш. Всъщност приеми го като предупреждение. Съвсем не си сама в тази земя. Има криле в тъмното, а утринният скреж таи във всяка своя капка хиляда очи. На вятъра се носят миризми и аромати, а дъхът на леда…“

— О, млъкни! Разбирам какво правиш! Нима си въобразяваш, че не мога да се скрия?

„Не успя да се скриеш от мен, едноокия труп.“

— Колкото по̀ се задържаш — отвърна тя, — толкова повече се губиш. Това е моето предупреждение към теб . Отпадаш, Ток Анастер. Разбираш ли ме! Отпадаш!

„Ще устоя достатъчно дълго.“

— И какво ще направиш?

„Каквото трябва.“

Волята й го избягна с лекота. Хлъзна се покрай него и се понесе напред, изтътна като порой от мълнии, изля се като вода, като огън. Щеше да нападне Телланн на Първия меч. Щеше да разбие преградата. Щеше да го стисне за гърлото…

Отпред на пътя й изникна редица конници, безмълвни и тъмни. Мръсни отпуснати знамена, опърпани пряпорци, шлемове над мършави съсухрени лица.

Силата й връхлетя срещу тях, разби се и се разпадна като вълни срещу скална стръмнина. Олар Етил усети как умът й се олюля. Беше замаяна от волята на тези привидения, узурпаторите на Трона на смъртта. Докато залиташе назад, един от мъртвите войници подкара коня си напред.