Стивън Ериксън - Сакатият бог

Но в мислите на Онос Т’уулан нямаше място за грижа за страховете на тези, които го следваха. Не ги слушаше дори, вкопчен в жалката игра на безмилостност — в безумната нелепост на неуязвимостта. Никой не можеше да стигне до него.

„Но го следваме. Нищо друго не можем да направим.“

Тя залитна и Улаг я хвана и я задържа да не падне.

— Улаг…

— Дръж се, Ристале Ев. Намери нещо. Спомен, в който можеш да се вкопчиш. Време на радост, на любов дори. Когато дойде моментът… — Замълча, за да намери точните думи. — Когато дойде времето и паднеш на колене, когато светът извърне лицето си от теб на всички страни, когато пропаднеш в себе си и падаш, и падаш , намери своя миг, своя блян за мир.

— Няма такъв — прошепна тя. — Помня само скръбта си.

— Намери го — изсъска той. — Трябва!

— Той ще се погрижи всички да бъдем унищожени — това е единственият мир, за който вече бленувам, Улаг.

А той замълча и се обърна и я изпълни тъга. „Виждаш ли ни? Ние сме Т’лан Имасс. Ние сме славата на безсмъртието. Когато дойде забравата, ще я целуна. И в ума си ще се понеса в пустошта по река от сълзи. По река от сълзи.“

Грънтъл следваше диря невъобразимо стара, през стръмни пропасти, нападали остри скали и натрошени балвани. В това място на сънища въздухът беше горещ, миришеше на солени блата и просторни крайбрежни низини. Беше диря на мъртви и умиращи, диря на стиснати челюсти и вратни мускули, стегнати като железни пръти. Стържещи в камъка нозе и онова тъмно, топло зловоние, което така обсебваше умовете на гонените, на жертвите, изпълваше въздуха като дъха на призраци, пленени завинаги в това страдание.

Стигна до пещерата, спря пред нея и вдигна глава, за да подуши.

Но всичко това отдавна бе отминало, поколение след поколение се бяха напластили, процесия, която обещаваше да се повтаря и повтаря във вечността.

Илюзия, и той го знаеше много добре. Последната гигантска котка, довлякла плячката си в тази пещера, бе станала на кости и прах, така разпръснати от столетията, че не можеше дори да различи миризмата й. Леопард, тигър, пещерен лъв — какво значение имаше, проклетото същество отдавна бе умряло. Цикълът на ловуване, раждане и изхранване отдавна бе прекъснат.

Пристъпи в пещерата. Знаеше какво ще намери.

Кости. Разбити черепи. Черепи на Ерес’ал и на други маймуни, човешко дете или жена тук-там. Доказателства за време, когато бъдещите тирани на света са били само жертви, свиващи се от страх и ококорени пред блясъка на котешките очи в тъмното. Падали бяха жертва на свирепи зъби и нокти. Увисвали бяха с прекършени вратове от челюстите на огромните жълто-кафяви зверове, обитавали техния свят.

Тиранията е била само блясък в очите тогава и всеки ден слънцето се е вдигало, за да огрее свят на невежество. Колко сладко трябва да е било.

Грънтъл изсумтя. Къде бе умът, бленуващ за невъобразими възможности — като ръце, опипващи в тъмното? Опипващи… блясък на някоя далечна светлина ли бе онова? Беше ли обещание за нещо, нещо… чудесно? В мига преди тихото ръмжене — космите на врата настръхват — и внезапното връхлитане. „По-добре да умреш, докато търсиш пипнешком мечти, отколкото… какво? Онзи кърлеж под мишницата на вмирисаното същество, сгушено в теб?“

„Чувал съм, че скалните маймуни се събират на ръбовете на стръмнините, за да гледат изгрева и залеза на слънцето. За какво мислят? За какво бленуват? Миг на молитва ли е това? Време за благодарност за светлината на живота?“

„Молитва? Да: «Дано тези двукраки ловци си изядат задниците. Дай ни копия от огън и мълнии, за да обърнем тази битка — само веднъж, молим те. Само веднъж!»“

Пресегна се с грамадната си ноктеста лапа и перна един малък череп, видя как се хлъзна и след това бавно се завъртя. „Разбрах те. Зъбите са изщракали, мечтите са си отишли. Свършили са.“ Изръмжа глухо, мина през купчините кости и намери мястото, където бяха спали древните котки, след като си напълнят коремите, просто бяха тичали през дивите степи на сънните си светове, не по-различни от този. „Ха. Да сънуваш рай не по-различен от този, в който се е случило да живееш. Каква поука би могло да се крие в това?“

Всички тези светове, всички тези лабиринти му се надсмиваха със съвършената си баналност. Шаблони, които не носят просветление, повторения, лишени от смисъл. Не бе достатъчно да си представи светове без хора или други разумни глупци. Самият акт на въображението предполагаше прекалено човешки подход. При все това бе лесно да съчетае тези противоречия — „когато се придържам към човешкото в мен. Когато отказвам сладкия благослов на тигровия свят.“