Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Ами… — Треллът се усмихна. — Не е нужно да търсиш далече. Не сме ли приятели, Икариум? Не сме ли били винаги приятели?

Внезапна светлина огря сивите очи на джага.

— Да ти помогна ли с водата?

— Ще се радвам.

Икариум се взря в чирепите в шепите си и се поколеба.

Маппо вдигна торбата си.

— Да ги приберем тук, ако искаш. Можем да се опитаме да ги залепим по-късно.

— Но има още на пътя, навсякъде — ще трябва да…

— Тогава остави водата на мен, Икариум. Напълни торбата, ако искаш, с колкото можеш да събереш.

— Но те са тежки… не, мисля, че ще се окаже твърде тежко бреме тази моя обсебеност, приятелю.

— Не се притеснявай за това, приятелю. Събирай. Ще се върна след малко.

— Наистина ли да ги сложа в торбата?

— Да, приятелю.

Икариум се усмихна и клекна. Погледът му се спря на меча му на няколко крачки вдясно и Маппо видя как се намръщи и каза:

— Почистих го от калта снощи.

— Ах. Колко мило от твоя страна, приятелю.

„Шикимеш и коприните на Червения червей. Преди толкова години, преди толкова лъжи. И най-голямата лъжа от всички: вечно приятелство.“

Седеше в сумрака сред кръг от камъни, които бе дотъркалял — стар обичай на Трелл, кръгът отворен на изток, където щеше да изгрее слънцето. В шепите си държеше десетина прашни светлосини глинени чирепа.

„Така и не ги сглобихме. Беше забравил още същия следобед, а не се и опитах да му напомня — а не беше ли точно това задачата ми? Да го захранвам само с онези спомени, които преценя, че са полезни, да потискам всички други, докато не изчезнат.“

„Коленичил в онзи ден, беше като дете, с всичките му игри, които чакат пред него — чакат да мине някой като мен. Преди това бе доволен да общува само с играчките си и нищо друго. Не е ли това скъпоценен дар? Не е ли това чудото на едно дете? Да гради собствените си светове, да живее в тях и да намира радост в самото живеене?“

„Кой би прекъснал това? Кой би искал да разбие и унищожи такова чудесно нещо?“

„Ще те намеря ли коленичил в прахта, Икариум? Ще те намеря ли озадачен над отломките, които са те обкръжили? Ще говорим ли за свети библиотекари и тайни истории?“

„Ще залепим ли своето гърне?“

Грижливо прибра чирепите в торбата. Легна с гръб към отвора в каменния пръстен и се опита да заспи.

Фейнт огледа околността и заяви:

— Тук са се разделили. Едната армия е тръгнала право на изток, но това е по-тясната диря. — Посочи на югоизток. — Две, може би три сили — големи — са тръгнали натам. Тъй че трябва да направим избор. — Огледа спътниците си и погледът й се спря на Прешъс Тимбъл.

Младата жена сякаш се бе състарила с десет години след смъртта на Юла. Явно я болеше от стоенето, петите й сигурно бяха набити, напукани и кървяха. „Също като моите.“

— Е? Каза, че е имало сила… тук някъде. Коя армия да последваме?

Прешъс Тимбъл се присви боязливо.

— Щом има армии, сигурно има война.

— Е, имало е битка, да. Намерихме каквото е останало. Но може би тази битка е била единствената. Може би войната е свършила и всички се връщат у дома.

— Имах предвид, защо трябва да тръгнем след които и да е от тях?

— Защото гладуваме и умираме от жажда…

Очите на младата жена блеснаха.

— Правя всичко, което мога!

— Знам, но не е достатъчно, Прешъс — каза Фейнт. — Ако не настигнем някоя от тези армии, всички ще умрем.

— На изток тогава… Не, чакай. — Прешъс се поколеба.

— Хайде, казвай най-после — изръмжа Фейнт.

— Нещо ужасно има нататък. Аз… не искам да се доближа. Пресягам се и след това бягам — не знам защо. Нищо не знам!

Емби се беше вторачил в нея все едно гледаше някакво странно парче дърво или счупен идол. Изглеждаше готов всеки момент да се изплюе в краката й.

Фейнт прокара пръсти през сплъстената си коса — ставаше дълга, но беше добре дошло. Само и само да я пази от убийствения зной. Гърдите я боляха и болката вече бе постоянен спътник. Мечтаеше си да може да се напие. Да падне в несвяст в някоя задна уличка или в мръсната гостилница на хан. Да изчезне от себе си за една нощ, само за една нощ. „И нека се събудя в ново тяло, в нов свят. Със Суитист Сафърънс, която седи до мен жива. Без воюващи богове и посечени от мечове чела.“

— А югоизтокът, магьоснице? Някакви лоши чувства в онази посока?

Прешъс Тимбъл поклати глава, а след това сви рамене.

— Какво означава това? — изсъска отчаяно Фейнт. — И там ли е толкова гадно за нас, колкото на изток, или не е?

— Не… но…

— Но какво?

— Вкусът е на кръв! Натам! Защо така? Всичко е с вкус на кръв!