Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Трябва ми меч. Трябва ми освобождение.“

„Освобождение, да, и меч. Десет хиляди железни меча. В името на Вълците на Зимата, в името на Дивото.“

Сестра Справедливост крачеше по безжизнения пясък далече на юг от Шпила, далече от очите на всички. Някога беше мечтала за мир. Беше живяла в свят, където въпросите бяха редки, и в това бе имало утеха. Ако имаше кауза, достатъчно ценна, за да може да посвети живота си на нея, това бе да измине пътя си от раждане до смърт без конфронтация. Нищо, което да разбуди неспокойствието й, нищо, което да нанася или понася болка. Макар Форкрул Ассаил отдавна да бяха изгубили своя бог, отдавна да бяха преживели ужасната скръб заради жестокия край на този бог — убийство, за което не бе възможно никакво възмездие, — беше започнала да таи в душата си детинската надежда, че е възможно да се сътвори нов бог. Да го сглоби от кости, от размекната глина за мускули, нежната милувка на лице, на което се придава форма, вдъхва се живот от собствените й обични ръце. И този бог щеше да се нарича Хармония.

В света на този бог животът нямаше да изисква смърт. Нямаше да е нужно да се убива, за да се яде. Нямаше да има жестока съдба или случайна трагедия, която да те отнеме, преди да е дошло времето ти, а горите и равнините щяха да гъмжат от животни, небесата от птици, моретата, езерата и реките — от риба.

Желанията на едно дете са крехки неща и тя знаеше, че нито едно от тях не надживява суровото, брутално безразличие, идващо с горчивите императиви на зрелостта: хладноокия порив да се намерят уклончиви доказателства за стойност или да се достигне надутото пренасищане на удовлетворението. Добродетелите се променят. Глината намира нови форми и се втвърдява на камък, а възрастните вдигат оръжия и се избиват.

И в този нов свят, в който се оказа, че бе израснала, нямаше място — никакво — за мир.

Помнеше как слезе от кораба в града, сред тези шумни човешки същества с уплашени очи. Накъдето и да се обърне, можеше да види как, живеят във война, всеки от тях грохнал от умора войник, воюващ с демони — реални или въображаеми. Бореха се за статут, бореха се за достойнство и се бореха да се изтръгнат от своите съседи, близки и събратя. Всъщност самата необходимост, която държеше заедно семейства, общности, провинции и кралства, бе натежала от отчаяние и страх, барикадираше ги срещу непознатото, странното и застрашаващото.

Форкрул Ассаил бяха прави да разрушат всичко това. Щеше да има мир, но в налагането на мир трябваше да има присъда и възмездие. Всички хора на Коланси и кралствата на юг трябваше да бъдат върнати в детското им състояние, а след това да бъдат съградени отново. Не можеха, нямаше да го направят сами — твърде много неща пречеха. Твърде много.

Беше жалко, че за да се постигне устойчиво равновесие, трябваше да умрат много хиляди, но когато алтернативата беше смъртта на всички , кой можеше да оспори направения избор? Цели популации бяха прочистени, изклани избирателно. Цели райони бяха опустошени и в тях не остана нито едно човешко същество, за да се освободи земята, за да се изцери. Онези, на които бе позволено да живеят, насила бяха принудени да приемат нов начин на живот под неумолимото наставничество на Форкрул Ассаил.

Ако това бе размерът на възстановяването, Справедливост щеше да е доволна. Нещата можеше да се получат, равновесието можеше да се постигне, и дори нов бог навярно щеше да се въздигне, роден от трезва вяра в реалността и съвсем реалните й ограничения, роден от искрено смирение и от желанието за мир. Вяра, която да се разпространи по целия свят, наложена от Чистите и Разводнените.

„Ако не беше Сърцето, ако не беше онзи юмрук на изтезание, извлечен от дълбините на залива. Цялата онази сила, така груба, така чужда, така съвършена в своето отрицание. Нашият бог беше убит, но ние вече бяхме намерили път към възмездието — На’Рук, които бяха разкъсали веригите си и сега жадуваха за кръвта на своите господари. Толкова много вече бе в ръцете ни.“

„Ако не беше Сърцето, така възпламенило Благоговение, Спокойствие и другите древни, така отворило душите им. Никое равновесие не може да е съвършено — всички знаехме това, — но новото решение лумна ярко, толкова ярко, че ги заслепи за всичко друго. Порталът, изтръгнат от К’Чаин Че’Малле, прочистен от онова мръсно древно проклятие. Акраст Корвалайн, върнат на Форкрул Ассаил, и от онзи портал — от силата на Сърцето — можем да възкресим своя бог.“