Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Проливат ли я, или я пият?

Прешъс Тимбъл я зяпна все едно, че е полудяла. „Богове, може и да съм, щом задавам такива въпроси.“

— Кой път ще ни убие по-бързо?

Младата жена вдиша дълбоко и потрепери.

— На изток. Онази армия… всички отиват да умрат.

— От какво? — настоя Фейнт.

— Не знам — от жажда може би. Да, от жажда. — Очите й се разшириха. — Няма никаква вода, никаква — виждам низина, искрящо поле, ослепително, остри като ками камъни. И кости — безкрайни полета от кости. Виждам мъже и жени, полудели от горещината. Виждам деца — о, богове! — прииждат като кошмар, като доказателство за всички престъпления, които сме извършили някога. — Изведнъж нададе ужасяващ вой, скри лицето си с ръце, олюля се и щеше да падне, ако не беше Емби, който пристъпи до нея и я задържа. Тя зарови лице в гърдите му. Над главата й той се вгледа във Фейнт и се усмихна убийствено.

„Лудост ли? Твърде късно е, Прешъс Тимбъл — и благодаря на боговете, че не виждаш това, което виждаме ние.“ Фейнт потръпна и се обърна на югоизток.

— Натам тогава.

„Деца. Не ми напомняй. Някои престъпления режат до кокала. Не, не ми напомняй.“

Видя в ума си Суитист Сафърънс, усмихната широко, взе решение и тръгна. „Ако са отишли много далече, няма да успеем. Ако стане още по-зле… кръв. Или я проливаме, или я пием.“

Зачуди се за армиите. Кои, в името на Качулатия, бяха и защо бяха навлезли толкова дълбоко в Пустинните земи само заради някаква си глупава битка? И защо се бяха разделили? „А вие, нещастни глупаци, първите на изток. Само един бегъл поглед натам, накъдето сте се запътили, разкъсва разума й. Моля ви, върнете се, преди да оставите твърде много мъртъвци по земята.“

„Където и да отивате, не може да си струва. Нищо на този свят не си струва и много ще ви е трудно да ме убедите в обратното.“

Чу пъшкане и се обърна.

Емби носеше Прешъс Тимбъл, усмивката му бе замръзнала в ухилена пародия на задоволство, сякаш намерил най-сетне копнежа на сърцето си, държеше да извлече най-пълно удоволствие от това. Главата на Прешъс Тимбъл се полюшваше на рамото му, със затворени очи и полуотворена уста.

— Какво й стана?

— Припадна и най-после ми падна — отвърна доволно Емби.

— О, писна ми от тъпотиите ти!

Десет хиляди космати гърбове, черни, сребристи и сиви, десет хиляди мършави дълги тела. Като железни мечове — десет хиляди железни меча. Кипяха пред очите на Сеток, размътваха се като наточените ръбове на вълни над разгневено море. Носеше се тласкана към извисяващите се скали, към щръкналите зъби на изгнилите канари.

Вятърът ревеше в ушите й, ревеше през самата нея и тътнеше като гръм през всяка костица на съществото й. Усещаше как зверовете се разбиват в брега, усещаше яростта им, докато връхлитаха срещу безчувствения камък и всички жестоки закони, които го държаха на място. Зъбеха се към небето, хапеха и дъвчеха лъчите слънчева светлина, които ги пронизваха. Виеха срещу идещата нощ и в своя лов дебнеха собственото си безумно настървение.

„Ние сме това, което сме, и да се опълчиш на този враг, който сме ние, е безнадеждно.“

„Кой ще се бие за нас? Кой ще се озъби, за да оголи мечове от остро желязо?“

Стръмнините напред отекваха от сблъсъка — беше все по-близо. „Вълци на Зимата, виждате ли ме? Благословен Господарю, горда Господарке, вашият призив ли е това? Чака ли там пещера, в онази разядена стена? И вътре — Крепост на тронове?“

„Има един мирис в дивото, мирис, от който настръхваш, който бликва като лед през човешките жили. Има дири, които пресичат пътеката, тайни проходи под горския саван. Мишки танцуват по рохкавата земя в мига преди да дойдем, а ние сме слепи за всичко това.“

„И всички пространства, разчистени от нашите огньове и нашите оръжия, и нашите рала, трябва след това да запълним с този потен, горчив порой на гордостта. В пустинните земи, създадени от нас, сме готови да застанем с ликуване и триумф.“

„Тронове на Дивото, тронове от кости, кожи и безжизнени очи. Високи като планини са тези Тронове на Зверовете.“

„Кой ни напада? Кой ни преследва в безмилостен лов? Кой ни убива?“

„Всички.“

Носеше се към разядените скали. Унищожението, ако дойдеше, щеше да дойде като благослов. Топлината на понеслите я зверове бе сладка като любяща целувка, утешителна прегръдка, обещание за спасение. „Аз съм дестраянтът на Вълците. Аз държа в гръдта си душите на всички избити зверове, на този и на всеки друг свят.“

„Но не мога да ги държа вечно.“