Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Не е чудно, че си забравил всичко, Трейк. Не е чудно, че не бе готов за божественост. В джунглите на древните дни тигрите бяха богове. Докато не дойдоха новите богове. А те бяха много по-жадни за кръв от тигрите и сега джунглата е безмълвна.“

Тази нощ, знаеше той, тук, в тази пещера, щеше да сънува лова, съвършеното дебнене на съвършената плячка и как влачи жертвата си нагоре по пътеката в тази пещера, далече от хиените и чакалите.

Като за сънища, не беше толкова лошо. Като за сънища.

„Черна козина, вкус на кръв в устата ми…“

Беше го намерил пред стените на мъртъв град. Коленичил на прашния път, събираше натрошените останки от старо гърне, но не само едно гърне се бе натрошило, бяха стотици. Паническо бягство, пушекът и пламъците се издигат и почернят варовиковите скали, до които се бе присвил градът, хиляди пребледнели, сиви като плавеи изтерзани лица. Падат неща, чупят се неща.

Опитваше се да сглоби парчетата и когато Маппо се приближи, вдигна поглед, но само за миг, и отново се върна към задачата си.

— Добри човече — рече тихо, докато буташе напред-назад парчетата с пръст, за да разбере каква е била формата на гърнето, — добри човече, да имаш случайно лепило?

Гневът си бе отишъл и с него — целият спомен. Икариум стоеше на колене, с гръб към града, който бе унищожил.

Маппо въздъхна, остави тежката си торба на земята и се наведе.

— Твърде много са натрошени, за да можеш да ги залепиш. Би отнело седмици, може би месеци.

— Но аз имам време.

Маппо потръпна и извърна очи — но не към града, където хищни пеперуди се трупаха по первазите на прозорците на залепените до стръмните скали сгради, където ивици сажди лъщяха по камъка като ужасни белези. Не към града с тесните му улици, пълни с отломки и трупове, и гущери ризан, гъмжащи по изстиналата гниеща плът, и бок’арала, трупащи се да ближат лъскави петна за солта и да мъкнат наръчи парцали, с които да правят гнездата си. И не към портата с разбитите й врати и купищата мъртви войници, подпухнали в броните си под дневния зной.

Не, загледа се на юг, към старите керванни станове, очертани само от ниски каменни основи за кошари. Никога вече нямаше пустинните търговци да пътуват до тук. Никога вече нямаше търговци от далечни градове да идват тук за прочутите „коприни на Червения червей“ на Шикимеш.

— Мислех, приятелю — каза Маппо и поклати глава. — Нали вчера говореше за пътуване. На север, каза ми, към брега.

Икариум вдигна очи и се намръщи.

— Нима?

— За да потърсиш Танно, Бродниците на духа. Казват, че били събрали древни записи чак от Първата империя.

— Да. — Икариум кимна. — И аз съм чувал това. Помисли си, всичкото това тайно знание! Кажи ми, мислиш ли, че жреците ще ми позволят да вляза в библиотеките им? Има толкова много, което трябва да науча — защо да ме спрат? Мислиш ли, че ще бъдат добри, приятелю? Добри към мен?

Маппо огледа чирепите на пътя.

— За Танно казват, че са много мъдри, Икариум. Не мисля, че ще залостят вратите си за теб.

— Добре. Това е добре.

Треллът се почеса по четината на брадичката си.

— Тъй че ще сме Икариум и Маппо. Ще вървим през пустините чак до брега и ще вземем кораб до острова, до дома на Бродниците на духа.

— Икариум и Маппо — повтори джагът и се усмихна. — Маппо, приятелю мой, този ден изглежда много обещаващ, нали?

— Ще извадя вода от керванните кладенци, а след това тръгваме на път.

— Вода — повтори Икариум. — Да, за да мога да измия тази кал — сякаш съм се къпал в нея.

— Хлъзнал си се от някой бряг снощи.

— Точно така, Маппо. Какъв съм тромав. — Загреба две шепи чирепчета и бавно се изправи. — Виждаш ли тази синя глеч? Като самото небе — сигурно тези съдове са били много красиви. Такава загуба е, когато драгоценни неща се счупят, нали?

— Да, Икариум. Ужасна загуба.

— Маппо? — Очите на Икариум бяха пълни с мъка. — В града… мисля, че нещо се случи. Хиляди хора са умрели — хиляди лежат мъртви в онзи град — истина е, нали?

— Да, Икариум. Изключително трагичен край.

— Що за ужасно проклятие го е сполетяло според теб?

Маппо поклати глава.

Икариум огледа чирепите в ръката си.

— Ако можех отново да събера всичко, бих го направил. Знаеш го, нали? Разбираш това… моля те, кажи, че го разбираш.

— Да, приятелю.

— Да вземеш каквото е счупено. Да го залепиш. Да го направиш цяло.

— Да — прошепна Маппо.

— Трябва ли всичко да се чупи накрая?

— Не, Икариум, не всичко.

— Не всичко? Кое няма да се счупи накрая? Кажи ми, Маппо.