Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Къде си сега, Логрос? Усещаш ли ме сега, в това мое страстно прерождение? Моят наследник — избраното от теб дете — отхвърли предначертаната му роля. Стъпките му сега отмерват хода на една трагедия. Ти го превърна в Бог на сълзите и след като Гуглата вече го няма, той трябва да унищожи следващия, който го направи каквото е. Трепериш ли, Логрос? Дасем иде за теб. Дасем иде за теб.“

Не, светът не можеше да стигне до Онос Т’уулан. Той не трепваше от болка, не го разтърсваше скръб. Гневът му бе непознат. Беше неуязвим за всяко предателство, нанесено на него и на онези, които бе обичал с цялото си смъртно някога сърце. Не искаше мъст. Не се надяваше на спасение.

„Аз съм Първият меч. Аз съм оръжието на безбожните и в деня, в който бъда изваден от ножницата, прахта ще заличи всеки ваш сън. Логрос, глупак такъв, смяташе ли, че ти и всички Т’лан Имасс бяхте доказателство срещу смъртоносната целувка на бога? Попитай Крон. Попитай Силвърфокс. Погледни мен сега, виж как Олар Етил се опитва да ме изтръгне от проклятието на Дасем… но не може. Ти му даде господство над нас и тези вериги на Гадателката на кости ще се скършат.“

„Вървим към своето унищожение. Първият меч е разкъсан на две, едната половина смъртна и жестока в отрицанието си, другата половина безсмъртна и още по-жестока. Радвай се, че Дасем не ме е намерил. Радвай се, че той търси собствения си път и че ще е далече от мястото, където ще застана аз.“

„И ето я моята тайна. Вслушай се добре в това. Оръжието на безбожните не се нуждае от ръка, която да го владее. Оръжието на безбожните се владее само. То е без страх. Лишено е от чувство за вина, презрително е за възмездието. То е всичко това и много повече, но едно не е: не е лъжец. Никакво убийство в името на по-висша сила, никакви обещания за изкупление. Няма да загърне жестокостта във фанатична ревност, която оправдава и освобождава.“

„И точно затова е най-ужасяващото оръжие от всички.“

Никой не можеше да го засегне и той усещаше кипящата сила, излъчваща се от него на вълни… а отвъд нея светът тръпнеше. Не мислеше повече да се крие. Не го интересуваха коварства и военни хитрости.

Не беше ли по-добре така? Не беше ли по-удобно така, вместо да отприщи огъня на своя гняв? Телланн не изискваше бушуващи пожари, които да опустошат земи и да погълнат небето. Телланн можеше да се затаи в една-единствена искра или в смътния блясък в душата на кехлибар. Можеше да се затаи в търпението на един воин, неподвластен на съмнението, брониран в чиста праведност.

И ако тази праведност след това лумне, ако изпепели всеки дръзнал да я нападне, не беше ли това справедливо?

Улаг Тогтил се огъваше под атаката на мислите на Първия меч, този раздиращ порой от ярък ужас. Усещаше вълните страдание, изригващи от воините около него, завихрени като новородени змиорки във въртопа на яростта на предводителя им.

Щеше ли да унищожи това всички тях? Щеше ли накрая Онос Т’уулан да намери мястото си, за да прегърне унищожението, а щом се обърне назад, да види след себе си само пепелища? „Или това ще ни закали? Дали ще ни претопи това в неговите оръжия на безбожните?“

„Почувствахме те, Олар Етил, и ние също отхвърляме теб и всичко, което обещаваш. Нашето време свърши. Първият меч разбира това. Ти — не.“

„Иди си. Кръвта, която искаш от този свят, е твърде ужасна и да я пролеем в свое име означава да докажем за сетен път тази трагична тема, ужасното проклятие на смъртния Дасем Ълтър.“

„Логрос, да можех да те намеря сега, бих те разкъсал. Щях да ти откъсна главата и да заровя черепа ти в най-дълбоката, най-тъмната яма, за да не можеш да виждаш нищо освен вечната развала.“

„Да, вече разбираме Първия меч.“

„Разбираме го и не можем да го понесем.“

Ристале Ев се мъчеше да достигне Улаг. Нуждаеше се от силата му. Първият меч се самопоглъщаше, мислите му бяха едновременно зейнала озъбена паст и нахапана разкървавена опашка. Беше змия от огън, която неумолимо се стремеше напред, и воините след него залитаха в пороя на ужасяващата му мощ.

„Улаг, моля те — не ни ли дойде до гуша от оръжия? Нима мирът е само лъжа?“

„Първи меч — заклеваш се да ни прекършиш всички, но какво ще ни спечели това? Това ли е единственото наследство, което можеш да предложиш на всички, които те следват? Умираме, символ на безсмислено непокорство. Кралете ще продължат да вървят по земята, робите ще продължат да се влачат в синджирите, ловците ще продължат да преследват плячката и плячката ще продължи да умира. Майки ще плачат за изгубените си деца — Първи меч, нищо ли друго не можеш да ни предложиш освен това?“