Стивън Ериксън - Сакатият бог

Сивото на брадата му бе като предено желязо, погледът в очите му — като камък. Спря пред нея и се наведе от седлото.

— Газиш по чужда земя, Гадателко на кости.

— Дръзваш да ме предизвикваш?

— Винаги и всякога.

— Той е мой!

— Олар Етил — рече той, докато вадеше меча си, — когато спориш със смъртта, винаги губиш.

Тя изкрещя от ярост и побягна.

Торент се приближи и застана до падналото на колене същество.

— Едва не ни оглуши. Нещо не е наред ли?

Тя бавно се изправи, а след това го шибна с ръка през гърдите и той отхвърча във въздуха. Тупна тежко на земята и дъхът излезе от дробовете му.

Олар Етил се приближи до него, пресегна се и го стисна за гърлото. Надигна го, приближи лицето си към него и в кухините на очите й той видя бушуващи пламъци.

— Ако ги избия всички — изсъска тя, — тук и сега… каква полза от тебе? Кажи ми, паленце, каква полза от тебе?

Той изохка, тя изръмжа и го захвърли настрана.

— Да не си посмял да ми се подиграваш отново, оул.

Двата скелета влечуги се изсмяха.

Сторий притича до него.

— Недей — замоли се момичето, личицето му беше оцапано от сълзи. — Недей, моля те. Не ни оставяй!

Той поклати глава. Гърлото му бе твърде раздрано за думи.

Конят му пристъпи отзад и го бутна с муцуна по рамото.

Богове на бездната.

Отдавна не бе развихрял пълната мощ на Телланн, повлякъл след себе си магията на лабиринта с всяка тежка, стържеща крачка. Нищо не можеше да го достигне в умъртвената й сърцевина. Дори яростната атака на Олар Етил бе приглушена, заглъхнал гняв, едва различим под многото пластове воля на Първия меч.

Помнеше една пустош, солена низина с остри камъни. Имаше пробиви в бойния ред. Имаше кланове останали само с по няколко воини в онова студено, затихнало утро. Той стоеше пред Логрос, останал без събратята си, и единственото, което го държеше на място, бе обвързването на дълга, заплетените мрежи на вярност. Беше Първият меч все пак.

Последните Джагът в Одан бяха избити и изклани. Дошло бе времето да се върне в Малазанската империя, при императора, който седеше на Първия трон. И при Дасем Ълтър, смъртната си сянка, която бе взела за себе си — и за най-близките си следовници — титлата Първи меч. Пророческо вдъхновение, защото скоро всички щяха да са мъртви — мъртви като Онос Т’уулан, мъртви като Т’лан Имасс. Или ако не мъртви, то… унищожени .

Но Логрос вдигна ръка и разкривените пръсти го посочиха.

— Ти беше някога Първият ни меч — каза той. — Когато се върнем в смъртната империя, ще се закълнем в служба на Дасем Ълтър, който е наследникът на титлата ти. Ще предадеш името Първи меч.

Онос Т’уулан се замисли. Да предаде титлата? Да прекъсне връзките? Да разкъса възлите? „Да позная отново свободата?“

— Той е смъртен, Логрос. Не знае какво е направил, като е присвоил титлата Първи меч.

А Логрос отвърна:

— В службата си Т’лан Имасс го освещават в…

— Готови сте да го направите бог?

— Ние сме воини. Нашата благословия ще…

— Ще го прокълне за вечността!

— Онос Т’уулан, ти не си ни нужен.

— Нима си въобразявате… — И си спомни гласа си, кипналия гняв и ужаса от това, което Логрос искаше да… „на един смъртен човек, на човек, обречен да се изправи срещу собствената си смърт, а това е нещо, което не сме правили никога, не, вечно бягахме от този миг на равносметка — Логрос, Господарят на смъртта ще удари Т’лан Имасс чрез него. Качулатия ще го накара да плати. За нашето престъпление, за непокорството ни…“ — Нима си въобразявате, че благословията ви може да се окаже нещо друго освен проклятие? Готови сте да го направите бог на скръбта и провала, бог с лице обречено да плаче, да се гърчи в болка…

— Онос Т’уулан, ние те отхвърляме.

— Ще говоря с Дасем Ълтър…

— Не разбираш. Твърде късно е.

Твърде късно.

Адюнкта Лорн бе повярвала, че убийството на императора е развалило съюза на човешката империя с Логрос Т’лан Имасс. Беше сгрешила. „Пролятата кръв, на която трябваше да обърнеш внимание, беше на Дасем Ълтър, не на Келанвед. И при все че никой от двамата не умря истински, само единият понесе смъртоносната целувка на Гуглата през всичките дни, които последваха. Само единият се изправи пред самия Качулат и научи за ужасното нещо, което му бе причинил Логрос.“

„Казваха, че Качулатия бил неговият бог покровител. Казваха, че се е заклел да служи на Господаря на смъртта. Казваха, че Качулатия след това го е предал. Нищо не разбираха. Дасем и неговата дъщеря бяха ножовете на Гуглата, които удряха по нас. Какво е да бъдеш оръжието на бог?“