Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Хелд казва на запад , Рут. Запад.

— Там няма нищо.

„Там има голямо семейство и те са богати с всякакви неща. С храна. С вода. Те ни търсят, за да ни благословят, да ни покажат, че бъдещето все още е живо. Ще ни обещаят това бъдеще. Видяла съм, видяла съм всичко това. И има майка, която ги води, и всичките й деца, които държи в прегръдката си, макар никога да не е правила Родена. Има майка, Рут, също като тебе. И скоро детето в прегръдката й ще отвори очите си.“

— Сънувах за Хелд предната нощ, Рут.

— Наистина ли?

— Да. Имаше криле и отлетя надалече. Чух гласа й на вятъра.

— Нейния глас ли, Бадале? Какво казваше? Какво казваше Хелд?

— Нищо не казваше, Рут. Смееше се.

Скреж беше нашарил струпаните по брега плавеи, а буците лед в плитчините на залива пукаха и стържеха, подмятани от връхлитащите вълни. Фелаш изкашля последната си сутрешна храчка, придърпа около раменете си наметалото от кожа и лен, изправи се и закрачи към слугинята си, която се бе навела към огъня.

— Приготви ли ми закуската?

Жената махна към отрязания от пън диск, който използваха за маса и на който чакаше глинена чаша с билков чай и запалено наргиле.

— Чудесно. Казвам ти, главата ме боли. Посланията на майка ми са тромави и груби. Или може би Омтоуз Феллак е груб — като този пъклен лед и мраз, които ни мъчат. — Погледна към другия бивак, на трийсет крачки по брега, и се намръщи. — И цялото това суеверие! Прекрачиха всички граници на доброто възпитание според мен.

— Чародейството ги плаши, ваше височество.

— Пфу! Това чародейство спаси живота им! Човек би си помислил, че благодарността би трябвало да стъпче дребнавите страхове и въображаеми кошмари. Божичко, какви кресливи кокошки са само. — Намести се на едно дърво, като се постара да избегне странните железни шипове, които стърчаха от него, отпи глътка чай и се пресегна за изкусно изваяния мундщук на наргилето. Пуфна доволно и завъртя очи към замръзналия сред залива кораб. — Виж само. Единственото, което го държи над водата, е айсбергът, в който е стегнат.

— Уви, ваше височество, вероятно точно това е източникът на недоволството им. Те са моряци, заседнали на сушата. Дори капитанът и първият й помощник излъчват униние.

— Е — изсумтя Фелаш, — ще трябва да се оправим с това, което ни е подръка, нали? Все едно, нищо не може да се направи. Корабът е свършил. Сега трябва да тръгнем по суша, а как ще преживеят това горките ми стъпала, не смея и да мисля.

Обърна се и видя идващите Шурк Елале и Скорген Кабан. Първият помощник ръсеше ругатни, докато залиташе по пясъка.

— Капитане! Заповядайте на чай. Ти също, Скорген… Ще ни донесеш още чаши, нали? — каза на слугинята си. — Чудесно.

— Беру да ни благослови — изсъска Скорген. — Десет крачки по-назад и топлината ни стапя на място, но тук…

— Това ще заглъхне, убедена съм — каза Фелаш. — Магията от вчера, да се изразим така, беше доста интензивна. И преди да сте прекалили с оплакванията, ще отбележа, че аз и слугинята ми сме не по-малко притеснени от този ужасен студ. Може би на Джагът им е било приятно да живеят в такъв климат, но както добре виждате, ние не сме Джагът.

— Ваше височество, за кораба ми… — почна Шурк Елале.

Фелаш дръпна от наргилето и въздъхна.

— Вече ви се извиних, нали? Може би е следствие от недостатъчно образование, но наистина не бях наясно, че всички кораби носят в коремите си определено количество вода, смятано за приемливо при пътуване. И че замръзването й следователно би могло да предизвика бедствие в смисъл на нацепени дъски и прочие. Освен това екипажът ви не работеше ли на помпите?

— Да. Но и сто ръце под палубата не можеха да помпат достатъчно бързо, предвид скоростта на замръзването. Не това имах предвид обаче — каза Шурк. — Както отбелязахте, всичко това го преживяхме. Просто лош късмет. Не, това, което искам да обсъдим, е въпросът с ремонта.

Фелаш изгледа светлокожата жена и потупа замислено зъбите си с мундщука на наргилето.

— Като се има предвид драмата, която разиграхте преди два дни, капитане, бях предположила, че по въпроса с „Вечна благодарност“ всичко е загубено. Премислихте ли?

— Да. Не. Искам да кажа, походихме по този плаж. Изхвърленият плавей е безполезен. Малкото дъски, които видяхме, са тежки като гранит — Маел знае за какво са използвали този проклет материал, но определено не плува. Всъщност, изглежда, притежава естествена потопяемост…

— Извинете, какво?

— Бутнете ли това дърво на каквато и да е дълбочина, остава там. Никога не бях виждала такова нещо. Дърводелецът ни твърди, че е свързано с минералите, които е попил материалът, и почвата, в която е расло дървото. Тъй или иначе, никакви гори не виждаме на сушата — никакви дървета, нищо.