Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Да, и двамата ни дребосъци казват, че трябвало да останат с нас, освен ако вие не заповядате да се върнат при вас…

— Не.

Сторми изруга наум.

— Сигурна ли сте? Сръчни са, не ядат много, чистят след себе си… общо взето — е, от време на време — но с повечко тренировка, какво пък, ще влязат във форма…

— Юмрук Кенеб е мъртъв — прекъсна го тя. — Загубихме също и Бързия Бен, и повечето морска пехота и тежки.

Той потръпна.

— Ония Късоопашати бяха сериозно разпердушинени, когато ни намериха. Но думите ви ми подсказват какво може да направите с дребосъците…

— На вас ще ви трябват повече, отколкото на нас.

— На нас? Адюнкта, къде според вас отиваме?

— На война.

— Срещу кого?

— Кои, Щит-наковалня. Предстои ви да водите война срещу Форкрул Ассаил.

Той вдигна вежди към Юмрука и капитаните, строени зад адюнктата. Блистиг, Лостара Юил, Рутан Гъд. Онзи окаян бивш жрец, полузадрямал на седлото си. Погледът му се върна на адюнктата.

— Та защо трябва да обявим война на Форкрул Ассаил?

— Питай дребосъците.

Сторми посърна.

— Няма ги много по обясненията тия двамата. Само Гръб казва изобщо нещо, и то от време на време. О, Синн си говори чудесно, когато я устройва. Ние с Гес, надявахме се, че вие ще сте… ъъ, по-общителна.

Блистиг отзад изсумтя.

— Щит-наковалня — каза Тавори, — уведомете Смъртен меч Геслер за следното. Армиите на перишите, ледериите и Болкандо настъпват към Шпила. Моето опасение е, че дори такава внушителна сила… няма да е достатъчна. Магията на Ассаил е могъща и коварна, особено на бойното поле…

— Нима, адюнкта?

Тя примига.

— Прекарала съм три години сред архивите на Унта, Сторми. В четене на най-древните и най-неясни исторически трудове, донесени в столицата от по-далечните предели на Малазанската империя. Разпитвала съм най-добрите учени, които можах да намеря, включително Хеборик Леката ръка, по въпроси, свързани с откъслечните сведения за Форкрул Ассаил. — Замълча за миг, след което продължи: — Знам какво очаква всички ни, Щит-наковалня. Трите човешки армии, които виждаш сега да тръгват в поход на югоизток, са… уязвими .

— Докато К’Чаин Че’Малле не са.

Тя сви рамене.

— Ако можехме да призовем пред нас, тук и сега, един Форкрул Ассаил, мислиш ли, че би могъл да заповяда на твоя Ве’Гат да предаде оръжията си? Да коленичи?

— Бих искал да видя как ще опита — изсумтя Сторми. — Но с дребосъците какво?

— В по-голяма безопасност са с вас, отколкото при нас.

Той присви очи.

— Какво сте решили да направите с Ловците на кости, адюнкта?

— Да разцепя силите на врага, Щит-наковалня.

— Понесохте жесток удар, адюнкта…

— И бях отмъстена от вас и вашите Че’Малле. — Приближи се още към него и сниши глас. — Сторми, когато вестта за победата ви се пръсне из армията ми, много от това, което сега я мъчи, ще заглъхне. Няма да има радостни възгласи — не съм толкова глупава да очаквам нещо подобно. Но най-малкото ще има удовлетворение. Разбираш ли ме?

— Фидлър…

— Жив е.

— Добре. — Той примижа. — Умеете да събирате съюзници, а, адюнкта?

— Не аз, Сторми. Каузата.

— Бих се съгласил, ако можех да разбера заради каква кауза е всичко това.

— Спомена за дестраянт…

— Споменах, да.

— Питай нея.

— Питахме я, но тя знае по-малко и от нас.

Тавори кривна глава.

— Сигурен ли си?

— Е, тя малко спи. Кошмари всяка нощ. — Зачеса се по брадата. — Оу, Гуглата да ме вземе дано…

— Тя вижда съдбата, която очаква всички ни, ако се провалим, Щит-наковалня.

Той замълча, прехвърляше в ума си хиляда левги спомени и време. Дните в Ейрън, метежи сред войниците, непокорни лица, отчаяната необходимост от сплотяване. „Армиите са необуздани зверове. Ти ни взе, превърна ни в нещо, но никой не знае в какво, нито дори за какво.“ И ето я сега пред него, слабичка невзрачна жена. Не висока. Нищо натрапващо се в каквото и да било отношение. „Освен хладното желязо в костите й.“

— Защо се заехте с това, адюнкта?

Тя постави отново шлема на главата си и стегна каишките.

— Това е работата ми.

— Този ваш път — попита я той, без да обръща внимание на пренебрежението й, — къде започна? Първата стъпка, кога беше това? Можете да ми отговорите на това поне.

Тя го изгледа.

— Мога ли?

— Трябва да се върна при Геслер, адюнкта. Трябва да направя доклад. Трябва да му кажа какво мисля за всичко това. Тъй че… подайте ми нещо.

Тя извърна очи и огледа стегнатите редици на армията си.