Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Свят на бялото, какво ни казваш? Че всичко отива на зле. Че съдбите са ни вдигнали обсада.

Беше започнал да си говори сам. По този начин никой друг не трябваше да плаче, а му бяха омръзнали лъскавите сълзи по набръчканите лица. Да, можеше да ги разтопи всичките с шепа думи. Но зноят отвътре, е, той нямаше къде да отиде, нали? Вместо това го отдаваше на студения пуст въздух. Ни една замръзнала сълза пред очите му.

Прехвърли се през борда, спусна се в дълбокия до коленете сняг и запроправя нова пъртина към бивака в заслона на скалите; дебелите му обшити с козина мокасини оряха през преспите. Надушваше пушека откъм лагера.

На средата на пътя видя двете емлава. Огромните котки стояха настръхнали горе на високите скали, сребристите им гърбове се сливаха с бялото небе. Наблюдаваха го.

— Значи се върнахте. Това не е добре, нали?

Усети как го проследиха очите им, докато ги отминаваше. Времето забавяше хода си. Знаеше, че е невъзможно, но можеше да си представи цял свят заровен дълбоко в сняг, място без животни, място, където сезоните замръзват в един и този сезон не свършва никога. Можеше да си представи задавянето на всеки избор, докато не остане нито един.

— Един човек може да го направи. Защо не цял свят?

Снегът и вятърът не дадоха отговор освен жестокия ответ на безразличието.

Сред скалите хапливият вятър затихна и димът защипа ноздрите му. Глад в лагера, белота наоколо. И все пак Имасс пееха песните си.

— Не е достатъчно — замърмори Удинаас и дъхът му заизлиза на бели облачета. — Не е достатъчно, приятели. Приемете го, тя умира . Нашето скъпо малко дете.

Зачуди се дали Силхас Руин не го е знаел през цялото време. Това неизбежно бъдеще.

— Всички мечти умират накрая. Точно аз от всички хора би трябвало да знам това. Мечти за сън, мечти за бъдещето, рано или късно идва студеното, сурово утро.

Покрай затрупаните със сняг юрти, навъсен срещу монотонните песни, долитащи иззад полюшващите се кожи на входовете, продължи по пътеката към пещерата.

Мръсен лед бе покрил скалистата паст като замръзнала пяна. Вътре въздухът бе по-топъл, влажен и солен. Удинаас изтупа снега от мокасините и закрачи по лъкатушещия каменист коридор с разперени ръце, пръстите му забърсваха влажния камък.

— О — измърмори под нос, — каква хладна утроба си, нали?

Чу гласове пред себе си, по-скоро един глас. „Вслушай се в сетивата си, Удинаас. Тя стои непреклонна, вечно непреклонна. Това може да направи любовта, предполагам.“

Старите петна по каменния под си стояха, неподвластен на времето спомен за пролята кръв и изгубен живот в тази злочеста зала. Можеше почти да чуе ехото, меч и копие, отчаяния дъх. „Феар Сенгар, бих се заклел, че брат ти все още стои тук. Силхас Руин залита назад, стъпка по стъпка, намръщен от неверие — маска, която не е носил никога, а и му стоеше зле. Със сигурност.“ Онрак Т’емлава стоеше отдясно на жена си. Улшун Прал се беше присвил на няколко стъпки вляво от Килава. Пред всички тях се извисяваше повехнало унило здание. „Умиращ дом, пропукан е казанът ти. Лошо зърно се оказа тя.“

Килава го усети и се обърна, тъмните й животински очи се присвиха като на дебнеща котка, напрегнала се да връхлети.

— Мислех, че може да си отплавал, Удинаас.

— Картите не водят наникъде, Килава Онасс. Има ли нещо по-окаяно от заседнал кораб, чудя се?

Онрак заговори:

— Приятелю Удинаас, приветствам благоразумието ти. Килава говори за пробуждането на Джагът, за глада на Елейнт и за ръката на Форкрул Ассаил, която никога не трепва. Руд Елале и Силхас Руин са изчезнали — тя не може да ги усети и се опасява от най-лошото.

— Синът ми е жив.

Килава го изгледа.

— Не можеш да знаеш това.

Удинаас сви рамене.

— Той взе повече от майка си, отколкото Менандори изобщо си представяше. Когато се изправи срещу онзи малазански маг, когато посегна да извлече от силата си… е, това беше една от многото фатални изненади за този ден.

Погледът му се спря отново на черните петна на пода. „Какво стана с героичния ти изход, Феар? Със спасението, заради което даде живота си? «Ако не съм се подлагал на изпитания, ако не съм се стремил да отдам всичко, което имам, тогава ще застана със сведена глава пред присъдата на света.» Но присъдата на света е жестока.“

— Обсъждаме изход от този свят — каза Онрак.

Удинаас се обърна към Улшун Прал.

— Съгласен ли си?

Воинът измъкна ръката изпод дрехата си и тя запърха във въздуха в плавни жестове.