Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Вземете го. Обвържете го. Изтъчете магията си — трябва да остане в несвяст. Рискът от събуждането му е твърде голям. Няма да се бавя дълго. Вземете го. Обвържете го.

Веригите от кости се загърчиха като змии, заораха в коравата земя, стегнаха крайниците на тялото, увиха се около врата и надолу и го задържаха разперен на билото на хълма.

Видя как костите потрепериха.

— Да, разбирам. Силата му е неимоверна — точно затова трябва да остане в несвяст. Но мога да направя още нещо.

Приближи се и се наведе. Дясната й ръка се изпъна рязко със стегнати като остриета пръсти и вряза дълбока дупка в хълбока му. Изохка и едва не залитна назад. Много ли беше? Беше ли го събудила?

От раната бликна кръв.

Но Икариум не помръдна.

Смирение издиша дълбоко и накъсано.

— Оставете раната да кърви — каза на предците си. — Пийте от силата й.

После се изправи и огледа хоризонта. Старите земи на Елан. Но с тяхното изчезване бяха запустели и те, не бе останало нищо освен големите овални камъни, задържали някога страните на шатрите, и старите убежища и пътеки от още по-отдавна. От едрите животни, обитавали някога тази равнина, не бе останало ни едно стадо, питомно или диво. Имаше достойно за възхита съвършенство в това ново състояние на нещата обаче. Без престъпници няма престъпление. Без престъпление няма жертви. Вятърът стенеше и никой не заставаше насреща му, за да отвърне.

Съвършена присъда с вкус на рай.

„Прероден. Прероден рай. От тази пуста равнина — светът. От това обещание — бъдещето.“

„Скоро.“

Пое по пътя си и остави хълма зад себе си, а на него — тялото на Икариум, приковано към земята с вериги от кости. Когато се върнеше, щеше да ликува, изпълнена с триумф. Или с отчаяна нужда. При второто щеше да го събуди. При първото щеше да сграбчи главата му с ръце и с едно-единствено жестоко извиване да прекърши врата на това изчадие.

А каквото и решение да я очакваше, в онзи ден предците й щяха да пеят от радост.

Тронът на крепостта гореше в двора, захвърлен върху могилата смет. Сиво-черният дим се извиси на стълб, издигна се над бастионите и вятърът го накъса, дрипите плющяха като знамена високо над опустошената долина.

Полуголи деца лудуваха по бойниците и гласовете им се врязваха в тропота и стърженето откъм главната порта, където зидарите поправяха щетите от вчерашния ден. Стражата се сменяше и Върховният юмрук чуваше отсечените команди зад гърба си. Примига да махне потта и прахта, наведе се предпазливо над разядения зъбец и с присвити очи огледа добре подредения вражески лагер, развърнал се по дъното на долината.

От покривната платформа на четвъртитата кула вдясно от него едно дете, не повече от десетгодишно, се бореше с някогашно сигнално хвърчило — с плясък на криле раздраният копринен дракон изведнъж се издигна във въздуха, завъртя се и закръжи. Гъноуз Паран примижа нагоре към него. Дългата опашка на дракона заблестя сребриста на следобедната светлина. Същата опашка, спомни си той, която се рееше в небето над крепостта в деня на завоеванието.

Какво бяха сигнализирали бранителите тогава?

Беда. Помощ.

Хвърчилото се издигаше все по-високо, докато завихреният от вятъра пушек не го погълна.

Чу позната ругатня, обърна се и видя Върховния маг на Воинството — провираше се през хлапетата по стълбището, сбърчил лице с отвращение, все едно се провираше през тълпа прокажени. Измъкна се и закрачи към Върховния юмрук, рибешкият гръбнак потрепваше между зъбите му.

— Кълна се, че са повече от вчера. Как е възможно това? Не изскачат от нечие бедро вече полуотраснали, нали?

— Още изпълзяват от пещерите — отвърна Паран и отново огледа вражеския лагер.

Ното Бойл изсумтя.

— Ха. Кой изобщо си е въобразил, че пещерите стават за нормален живот? Вмирисано, мокро и гъмжи от паразити. Ще плъзне болест, помнете ми думата, Върховен юмрук, а Воинството вече изтърпя предостатъчно.

— Нареди на Юмрук Бюд да събере почистващ екип — каза Паран. — Кои отделения влязоха в склада с рома?

— Седмо, Десето и Трето, Втора рота.

— Сапьорите на капитан Суиткрийк.

Ното Бойл извади рибешкия гръбнак от устата си и огледа розовия му връх. После се наведе от стената и изплю нещо червено.

— Да, сър. Нейните.

Паран се усмихна.

— Е, добре.

— Пада им се, да. Тъй че ако плъпнат още гадини…

— Те са деца, маг, не са плъхове. Осиротели деца.

— Нима? Бели и кльощави, направо настръхвам от тях, само това казвам, сър. — Захапа отново гръбнака и той заподскача в устата му. — Я пак ми кажете, с какво това е по-добро от Ейрън?