Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Един.

— И аз не мога да го освободя. Това определено заслужава някоя и друга шега.

— Луд ли е?

— Клип? Сигурно.

— Тогава не, дори ти не можеш да го освободиш. Баща ти взе стотици за веригите на Драгнипур, стотици също като този Клип.

— Смея да кажа, че той не го нарече свобода.

— Нито милост — отвърна тя. — Те са недосегаеми за господар, и за бог също.

— Значи ги проваляме всички. Господари и богове — проваляме ги, нашите прекършени деца.

Нямаше да е лесно да служи на този мъж, осъзна тя.

— Той привличаше други към себе си — твоят баща. Други, които не бяха Тайст Андий. Помня, в двора му, в Лунния къс.

Нимандър присви очи.

Тя помълча разколебана, след това продължи:

— Вашата раса е сляпа за много неща. Имаш нужда от други близо до теб, господарю. Слуги, които не са Тайст Андий. Не съм от тези… шутове, за които говориш. Нито мога да бъда твоята съвест, изглежда, щом съм толкова грозна в очите ти…

Той вдигна ръка.

— Прости ми за това, моля те. Исках да нараня и затова изрекох неистина, само за да видя как жили.

— Мисля, че аз първа те ужилих, господарю.

Той отново посегна за виното, след това се загледа в пламъците.

— Апсал’ара, Господарката на крадците. Ще изоставиш ли сега онзи живот, за да станеш съветничка на владетел Тайст Андий? Само защото баща ми в самия край ти показа милост?

— Изобщо не го обвиних за това, което направи. Не му дадох никакъв избор. Той не ме освободи от милост, Нимандър.

— Тогава защо?

Тя поклати глава.

— Не знам. Но смятам да разбера.

— И това търсене на отговор те доведе тук, в Черен Корал. При… мен.

— Да.

— И колко дълго ще стоиш до мен, Апсал’ара, докато аз управлявам град, подписвам укази, обсъждам политика? Докато бавно изгнивам в сянката на баща, когото едва познавах, и завети, които дори не мога да се надявам да изпълня?

Очите й се разшириха.

— Господарю, не това е твоята съдба.

Той се извърна към нея.

— Нима? Защо не? Моля те, посъветвай ме.

Апсал’ара за втори път кривна глава и изгледа с горчиви, безпомощни очи високия воин.

— Толкова дълго вие, Тайст Андий, се молехте за любящия поглед на Майката Тъма. Толкова дълго копнеехте да се преродите за цел, за самия живот. Той ви върна всичко това. Всичко. Направи каквото трябваше да се направи, заради вас. Заради теб, Нимандър, и всички останали. А сега седиш тук, в неговия стол, в неговия град, сред неговите деца. И нейният свещен дъх ви обгръща всички. Да ти дам ли мъдростта, която притежавам? Добре. Господарю, дори Майката Тъма не може да затаи своя дъх вечно.

— Тя не…

— Когато се роди, детето трябва да заплаче.

— Ти…

— Със своя глас то влиза в света и трябва да влезе в света. Е? — Тя скръсти ръце. — Ще продължавате ли да се криете тук в този град? Аз съм Господарката на крадците, владетелю. Познавам всяка пътека. Вървяла съм по всички пътеки. И съм видяла каквото има да се види. Ако ти и твоят народ се криете тук, всички ще умрете. Както и Майката Тъма. Бъдете нейният дъх. Бъдете прокудени .

— Но ние сме в този свят , Апсал’ара!

— Един свят не е достатъчен.

— Тогава какво трябва да направим?

— Това, което искаше баща ви.

— А какво е то?

Тя се усмихна.

— Да го открием ли?

— Здрави нерви имаш, Господарю на дракони.

Някъде надолу по бойниците изпищя дете.

Гъноуз Паран въздъхна, без да се обръща.

— Ето, че отново плашиш младите.

— Едва ли достатъчно. — Обкованият с желязо край на бастун изтропа по камъка. — А не е ли винаги така, хи-хи!

— Не мисля, че ми допада новата титла, която ми даваш, Сенкотрон.

Богът се доближи до Паран като смътно тъмно петно. Лъскавата сребърна топка на бастуна се люшна озъбена над долината.

— Господарю на Драконовата колода. Твърде много е за изговаряне. Тези твои… обиди. Толкова не обичам непредсказуеми хора. — Изкиска се отново. — Хора. Асценденти. Богове. Твърдоглави говеда. Деца.

— Къде е Котильон, Сенкотрон?

— Би трябвало да ти е омръзнал вече този въпрос.

— Омръзнало ми е да чакам отговор.

— Тогава престани да питаш!!!

Безумният крясък на бога прокънтя из крепостта, прогърмя по коридори и проходи, преди да отекне обратно до двамата горе на стената.

— Това определено привлече вниманието им — отбеляза Паран и кимна към една далечна могила, на която бяха изникнали две високи, мършави като скелети фигури.

Сенкотрон изсумтя, после се изсмя презрително.

— Те не виждат нищо. Заслепени са от справедливост.