Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Спи ли тя, Възвръщенецо?“

Тюлас бавно се наведе и докосна крехкия гръден кош, лежащ в плитката вдлъбнатина в нозете му. Вкаменени кости на новородено, прилепени към земята от калцирания варовик. „За лунния прилив ли беше родено, мъничко? Вдиша ли поне един-единствен дъх? Не мисля.“

— Т’лан Имасс, това ли беше краят на гонитбата ти?

„Тя беше страховита.“

— Джагът. Жена.

„Бях последният по дирята й. Провалих се.“

— И този ли провал те изтезава, Скан Ал? Или че тя сега те дебне, тук зад теб, завинаги скрита от погледа ти?

„Събуди я! Или още по-добре, убий я, Възвръщенецо. Унищожи я. Доколкото знаем, тя е най-последният Джагът. Убий я и войната ще е свършила, а аз ще позная мир.“

— Малко мир има в смъртта, Т’лан Имасс. — „Ах, дете, вятърът на нощта стене през теб, нали? Дъхът на самата нощ, който да го терзае цяла вечност.“

„Възвръщенецо, обърни черепа ми. Искам да я видя отново.“

Тюлас Остригания се изправи.

— Няма да застана между вас в тази война.

„Но това е война, която ти можеш да приключиш.“

— Не мога. Нито ти можеш, ясно е. Скан Ал, сега трябва да те оставя. — Погледна мъничките кости на земята. — И двама ви.

„След моя провал, Възвръщенецо, не съм се радвал на нито един гост. Ти си първият, който ме намира. Толкова ли си жесток, че да ме осъдиш вечно да остана така? Тя ме надви. Приемам го. Но те моля, дари ме с достойнството да погледна убиеца си.“

— Изправяш ме пред дилема — каза след миг размисъл Тюлас Остригания. — Това, което си представяш, че е милост, може да не се окаже милост в случай, че се съглася. А има и нещо друго: не съм особено склонен към милост, Скан Ал. С цялото ми уважение, не съм. Започваш ли да осъзнаваш затруднението ми? Бих могъл всъщност да се пресегна и да обърна черепа ти, и ти да ме прокълнеш завинаги. Или бих могъл да предпочета да не направя нищо, да оставя всичко така, както го намерих — все едно, че изобщо не съм бил тук, — и с това да си спечеля най-мрачното ти негодувание. И в двата случая ще приемеш, че съм жесток. Е, точно това не ме обижда много. Както казах, добротата не ме трогва. Проблемът, пред който съм изправен, е: колко жесток желая да бъда?

„Помисли за привилегията, за която споменах, Възвръщенецо. Твоето простичко предимство да можеш да се обърнеш, да видиш какво се крие зад теб. И двамата разбираме, че видяното може да не е желано.“

Тюлас Остригания изсумтя.

— Т’лан Имасс, всичко знам за поглеждането през рамо. — Върна се при черепа. — Дали да съм докосване на вятъра тогава? Едно-единствено завъртане и нов, развърнал се свят.

„Ще се пробуди ли тя?“

— Не мисля — отвърна той, пресегна се и опря съсухрен пръст в огромния череп. — Но ти можеш да се опиташ. — Натисна бавно и черепът със стържене се люшна настрани и се завъртя.

Т’лан Имасс викаше отчаяно след Тюлас Остригания, докато той се изкачваше нагоре по оврага.

„Даровете никога не са това, което изглеждат. А наказващата ръка? Тя също не е това, което изглежда. Да, тези две мисли заслужават да отекват дълго, да стигнат до това злочесто бъдеще.“

„Сякаш някой ще слуша.“

Възмездието, стиснато здраво като копие с железен връх в ръката й — как само изгаряше. Ралата усещаше разкъсващия му зной и болката вече бе дар, нещо, с което можеше да се храни, като ловец, наведен над прясна плячка. Беше изгубила коня си. Беше изгубила народа си. Всичко й бе отнето, всичко освен този последен дар.

Луната бе като смътно петно, почти заличено в зеленото сияние на Небесните странници. Скинкът на Баргаст стоеше обърната на изток, с гръб към тлеещите въглени в огнището, и гледаше над равнината, която сякаш кипеше в нефритено сребристата светлина.

Зад нея чернокосият воин Драконъс говореше тихо с великана Теблор. Двамата често говореха на някакъв чужд език — ледерийски, предполагаше тя, не че изобщо държеше да го научи. Дори по-простата търговска реч й докарваше главоболие, но от време на време улавяше по някоя ледерийска дума, откроила се в непонятното чуждо бърборене, тъй че знаеше, че говорят за предстоящия път.

На изток. За момента я устройваше да пътува с тях, въпреки че й се налагаше непрекъснато да отбива непохватните ухажвания на теблора. Драконъс успяваше да намери дивеч там, където сякаш изобщо не съществуваше живот. Можеше да извлече вода от пукнатина в скалата. Не беше просто воин. Беше шаман. А в ножницата от черно като нощ дърво, стегната на гърба му, имаше магически меч.

Тя го искаше. Решена беше да го има. Оръжие, пригодно за възмездието, за което жадуваше. С такъв меч щеше да убие крилатия убиец на сестрите.