Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Беше отнет от теб като дрънкулка, открадната от кесията ти. Кражбата ужили и още жили, чувстваш се оскърбен. Насилен. Това е гордост и възмущение, нали? Това са знаците на бойното ти знаме, страстта ти за мъст. Погледни се, Маппо, ето, че вече изричаш аргументите на тирани и всички се свиват в ужас и се дръпват от пътя ти.“

„Но аз искам да си го върна. До мен. Обрекох живота си да го защитавам, да го засланям. Как може да ми бъде отнето това? Не можете ли да чуете кухия вой в сърцето ми? Това е яма без светлина и по всички тези затворени стени около мен не мога да усетя нищо освен браздите, изровени от ноктите ми.“

Зеленото сияние загръщаше накъсания пейзаж, болезнено за очите му, неестествено, злокобно натрапване, пред което разбиването на луната изглеждаше почти несъществено. „Но световете се изцеряват, докато ние не.“ В нощния въздух бе надвиснала миризма на мухъл и леш, като от далечни трупове, оставени да гният.

„Толкова много смърт е имало в тази пустош. Не разбирам това. От меча на Икариум ли е? От неговата ярост? Трябва да съм почувствал това, но самата твърд едва диша. Както старица в смъртното си ложе може само да потръпва от далечни звуци. Гръм и мрачина в небето.“

— Има война.

Маппо изсумтя. Бяха мълчали толкова дълго, че почти бе забравил за Грънтъл.

— Какво знаеш за нея? — попита той и откъсна погледа си от хоризонта на изток.

Татуираният пазач на кервани сви рамене.

— Какво има да се знае? Неизброими трупове. Клане, от което устата ми се овлажнява. Космите ми настръхват — дори в този сумрак мога да видя потреса на лицето ти, Трелл, и го споделям. Война, каквато е била и винаги ще бъде. Какво друго има да се каже?

— Копнееш да се включиш ли?

— Сънищата ми казват друго.

Маппо погледна назад към лагера. Изгърбените фигури на спящите им спътници, по-добре очертаната грамада на новата гробна могила. Мършавият силует на Картограф, седнал на камъните, опърпаният вълк, легнал в краката му. Два коня, пръснати пътни торби и продоволствие. Гледка на смърт и на скръб.

— Ако има война — рече той и се обърна отново към Грънтъл, — кому е изгодно?

Мъжът разкърши рамене — навик, знаеше вече Маппо, сякаш Смъртният меч на Трейк се опитваше да намести бреме, което никой друг не можеше да види.

— Вечният въпрос, сякаш отговорите значат нещо, а те са безсмислени. Войниците ги подкарват като стадо в желязната паст и земята става на червена кал, и някой на близкия хълм вдига юмрук в триумф, докато друг бяга от бялото поле на бял кон.

— Обзалагам се, че Трейк не е особено доволен от възгледите на избрания си воин по този въпрос.

— Заложи повече на това колко малко ме интересува, Маппо. Соултейкън тигър, но такива зверове не поддържат компания — тогава защо от Трейк трябва да се очаква нещо друго? Ние сме самотни ловци. Що за война можем да се надяваме да намерим? Това е иронията на цялата бъркотия: Тигъра на Лятото е обречен да търси съвършената война, но никога да не я намира. Виждам как върти опашка объркан.

„О, разбирам го това. За истинския облик на войната най-добре погледни ръмжащи вълчи челюсти.“

— Сеток — промърмори той.

— Тя си има своите сънища, сигурен съм — рече Грънтъл.

— Традиционните войни се разпалват зиме — разсъди Маппо. — Когато си затворен зад стените и ти остава твърде много време. Бароните потъват в мрачен размисъл, кралете заговорничат, войниците кроят набезите си през пограничните земи. Вълците вият зиме. Но щом се обърне сезонът, лятото се ражда с диващината на мечове и копия — диващината на тигъра. — Сви рамене. — Не виждам никакъв конфликт тук. Ти и Сеток, и обвързаните с вас богове, вие се допълвате взаимно…

— По-сложно е от това, Трелл. Хладното желязо е на Вълците. Трейк е горещо желязо, фатален недостатък според мен. О, добре се справяме в кървавата гмеж, но тогава трябва да попиташ как в името на Качулатия изобщо се въвличаме в тази гмеж? Защото не мислим. — Тонът на Грънтъл бе насмешлив и горчив едновременно.

— Та значи сънищата ти носят видения, Смъртен меч? Тревожни ли са?

— Никой не помни хубавите, нали? Тревожни са, да. Стари приятели, отдавна мъртви, как бродят из джунглата. Вървят изгубени, опипват слепешком с ръце. Устите им се движат, но никакъв звук не стига до мен. Виждам пантера, моята господарка в лова, в тези сънища, между другото — лежи ранена и окървавена, задъхана тежко и стъписана, с безнадеждно отчаяние в очите.

— Ранена?

— От глигански бивни.