Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Едно въргаляне с Грънтъл би било чудесно. Но ще ме убие. Освен това цялата съм в белези. Обезобразена, ха! Кой ще пожелае такъв изрод, освен от съжаление? Бъди разумна. Времето ти, когато можеше да свиеш пръст и да ти падат в краката, свърши. Намери си друго забавление, жено. Предене може би. Биене на масло… това забавно ли е? Може би не.“

„Не можеш да заспиш с всичко това. Преглътни го. Месеци ще трябват до някоя свястна нощ… за сън. Или друго.“

„Грънтъл мисли, че отива някъде да умре. Не иска ние да умрем с него.“

„Е, това беше мило, Сеток, благодаря ти.“

„В Кристалния град има едно дете… пази се, когато отвори очи.“

„Слушай, миличка, на малкия задникът му трябва да се избърше, а близначките се правят, че не забелязват, но миризмата става леко гадна, нали? Я скубни една шепа трева.“

Колко по-добър бе животът на каретата, на път да доставят едно или друго.

Фейнт изпъшка и потрепери от болка. „Богове, жено, съвсем си се побъркала.“

„Я да си помечтая за някоя кръчма. Одимена, претъпкана, хубава маса. Всички седим там и се съвземаме от друсането. Квел се изтътря с клатушкане навън до клозета. Двамата Боул си правят физиономии и се смеят. Реканто си е счупил палец и си го намества. Глано не може да види кръчмаря. Не може и масата пред себе си да види. Суитист Сафърънс прилича на дебела котка с опашка на плъх, увиснала от устата.“

„Пристига нова делва.“

„Реканто вдига глава и пита: «Кой плаща за това?»“

Фейнт вдигна плахо ръка, за да изтрие бузите си. „Блажено черно, изглеждаш толкова далече.“

Торент отвори очи в предутринната светлина. Някаква ярост бушуваше все още в черепа му — сън, макар че споменът за подробностите вече заглъхваше. Примига и бавно се надигна. Леденият въздух се прокрадна под одеялото му от вълна на родара и защипа капките пот по гърдите му. Огледа се. Конете дремеха отпуснали глави. Всички в лагера май спяха.

Избута одеялото настрани и стана. Отиде до коня си, поздрави го с тихо мърморене и отпусна ръка на топлата му шия. Приказките за градове и империи, за газ, който горял със син пламък, за тайни пътища през свят, които очите му не могат да видят, всичко това го тревожеше и безпокоеше, макар да не знаеше защо.

Знаеше, че Ток бе дошъл от една такава империя, далече отвъд океана, и че единственото му око бе виждало гледки, каквито Торент не можеше и да си представи. Но все пак пейзажът около воина Оул сега беше по-познат, по-суров от Оул’дан, вярно, но също толкова открит, необятен, земята — равна и гладка под огромното небе. Какво друго място можеше да пожелае един честен човек? Очите можеха да стигнат до хоризонта, умът — да се разпростре надалече. Имаше пространство за всичко. Палатка или юрта за нощен подслон, кръг камъни да обгърнат огнището, парата, вдигаща се от гърбовете на стадата, докато изгрява нежната зора.

Копнееше за такава гледка, за поздрава на утрото, който бе познавал винаги. Кучета се вдигат от леговищата си в тревата, тихият плач на изгладняло бебе от някоя юрта, миризмата на дим, докато огнищата оживяват наново.

Внезапно чувство го стегна за гърлото и той едва потисна хлипа си. „Всичко свърши. Защо все още съм жив? Защо съм се вкопчил в този злочест и празен живот? Когато си последният, няма причина да продължаваш да живееш. Всичките ти жили са срязани, кръвта капе и капе, и няма край на това.“

„Червена маско, ти ни уби всички.“

Чакаха ли го близките му в света на духовете? Искаше му се да може да го повярва. Искаше му се вярата му да не беше разбита, смачкана под петата на ледерийските войници. Ако духовете на Оул бяха по-силни, ако всички бяха шамани, както разправяха, че били… „нямаше да умрем. Нямаше да се провалим.“ Но ако изобщо съществуваха, те бяха слаби, невежи и безпомощни срещу промяната. Закрепени на тетивата на лък и когато тази тетива изплющя, светът им свърши завинаги.

Видя как Сеток се събуди, надигна се и прокара пръсти през сплъстената си коса. Торент изтри очите си, обърна се отново към коня си и опря чело в лъскавата козина на шията му. „Усещам те, приятелю. Ти не оспорваш живота си. В него си и не познаваш друго място, нищо извън него. Как ти завиждам.“

Тя се приближи със смътното хрущене на камъчетата под краката й, с бавния пулс на дъха си. Застана вляво от него, пресегна се и погали коня по мекото между ноздрите, за да му даде мириса си.

— Торент — прошепна Сеток, — кой витае там, навън?

Той изсумтя.

— Вълците ти са разкъсани, нали? Изтерзани от любопитство и страх…